Един мургав младеж, чийто жизнен, хищен сексапил не би могъл да се скрие с лоши дрехи, се бе лишил от предимството си, вземайки за съпруга жена, на която и призлява от секса.
Жената на мургавия младеж, която можеше да се гордее с научната си степен, бе премахнала предимството си, омъжвайки се за човек, който не четеше нищо друго, освен комикси.
Паството на Редуайн не бе единствено. То не беше и особено фанатично. По Земята живееха милиони хора, които с радост си поставяха пречки.
Това, което ги правеше особено щастливи, беше фактът, че вече никой не се възползваше от недостатъците на другите.
Пожарникарите измислиха нов начин, за да изразят радостта си. В средата на пожарната кола беше монтиран струйник. Той можеше да се върти като картечница. Насочиха го право нагоре и пуснаха водата. Трептящият, неуверен фонтан се насочи към небето и когато не можеше да стигне по-нагоре, вятърът го разкъса на пръски. Пръските се посипаха върху всичко наоколо и забарабаниха по кораба. Намокриха и самите пожарникари. Намокриха жените и децата, като ги стреснаха, след което ги изпълниха с още повече радост.
Това, че водата изигра толкова важна роля в посрещането на Вуйчо бе една вълнуваща случайност. Никой не бе планирал подобно нещо. Но бе чудесно, че всички можеха да забравят себе си в едно тържество на пълната мокрота.
Преподобният С. Хорнър Редуайн, който в прилепналите си, мокри дрехи се чувстваше гол като езически горски дух, хвърли шепа люляк към илюминатора на кораба и залепи обожаващото си лице за стъклото.
Изражението на лицето, което преподобният видя вътре, удивително напомняше изражението на интелигентна маймуна в зоологическа градина. Челото на Вуйчо бе набраздено от дълбоки бръчки, очите му бяха навлажнени от безнадеждното желание да разбере.
Вуйчо бе решил да не се страхува.
Нито пък бързаше да пусне Редуайн при себе си.
Най-накрая той отиде до двойната херметическа врата и я отключи. Направи крачка назад и зачака някой друг да я отвори.
— Нека вляза първи, за да му дам костюма — каза Редуайн на енориашите си. — След това е ваш.
Там, в космическия кораб, лимоненожълтия костюм стана на Вуйчо като че ли беше пласт боя. Оранжевите въпросителни знаци на гърдите и гърба прилепнаха без нито една гънка.
Вуйчо все още не знаеше, че никой друг на света не е облечен като него. Реши, че много хора имат подобни костюми — с въпросителните знаци и всичко останало.
— Това… Това Земята ли е? — попита Вуйчо свещеника.
— Да — отговори Редуайн. — Кейп Код, Масачузетс, Съединени американски щати, Човешко братство.
— Слава Богу — каза Вуйчо.
Редуайн повдигна вежди учудено.
— Защо?
— Моля? — попита Вуйчо.
— Защо благодарите на Бога? — възкликна Редуайн. — Той не се интересува от това, какво става с вас. Той не е положил никакви усилия, за да дойдете дотук жив и здрав, както не би положил и за да ви убие. — Свещеникът вдигна нагоре ръце, за да демонстрира мускулите на вярата си. Сачмите в торбите на китките му издрънкаха и привлякоха вниманието на Вуйчо. От тях то лесно прескочи към тежката плоча на гърдите му. Свещеникът проследи погледа му и леко повдигна плочата.
— Тежка е — отбеляза той.
— Хъм — отвърна Вуйчо.
— Предполагам, че ти ще трябва да носиш около трийсет килограма, след като те възстановим — каза Редуайн.
— Трийсет килограма? — попита Вуйчо.
— Трябва да се радваш, а не да съжаляваш, когато носиш пречката си. Тогава никой няма да може да те упрекне, че се възползваш от неведомите пътища на късмета.
В гласа му се прокрадна блаженият, заплашителен тон, който почти не бе използвал от най-ранните дни на Църквата на Безкрайно Безразличния Бог, от вълнуващите масови посвещавания във вярата след войната с Марс. В онези дни Редуайн и всички други млади мисионери бяха заплашвали невярващите със справедливото възмущение на тълпите — справедливо възмутените тълпи, които тогава все още не съществуваха.
Сега справедливо възмутени тълпи имаше във всяко кътче на света. Членовете на Църквата на Безкрайно Безразличния Бог наброяваха солидната цифра три милиарда души. Младите лъвове, които първи проповядваха вярата, сега можеха да се превърнат в агнета и да съзерцават такива ориенталски тайнства, като например спускането на капки вода по въже на камбана. Дисциплиниращата ръка на Църквата навсякъде се намираше у тълпите.
— Трябва да те предупредя — каза Редуайн на Вуйчо, — че когато излезеш навън сред тези хора, не бива да казваш каквото и да било, което да подсказва, че Бог е проявил специален интерес към теб или пък че ти по някакъв начин би могъл да му помогнеш. Най-лошото, което би могъл да кажеш, например, е нещо от рода на: „Благодаря на Бога, че ме спаси от всичките ми страдания. Поради някаква причина той ме забеляза и единственото ми желание сега е да му служа“.