— Предадох и го чрез иконома — каза Румфорд. — Предизвиках я да ви покани, иначе никога нямаше да го направи. Не е зле да имате предвид следното: единственият начин да я накарате да направи нещо, е да и кажете, че няма достатъчно смелост за това. Разбира се тази техника не действа безотказно. Ако сега и кажа, че няма достатъчно смелост, за да погледне бъдещето, тя ще отговори че съм прав.
— Наистина ли… наистина ли можете да видите бъдещето? — попита Констант. Кожата на лицето му се изопна, чувстваше я като опърлена. Дланите му се потяха.
— В точния смисъл на думата, да — отвърна Румфорд. — Когато влязох с кораба си в Хроно-синкластичния инфундибулум, като някакъв мигновен проблясък осъзнах, че всичко, което някога е било, винаги ще бъде и всичко, което ще бъде, винаги е било. — Той отново се засмя. — Това отнема доста от блясъка на ясновидството, нали? То се оказва най-простото, най-очевидно нещо, което можем да си представим.
— Казахте на жена си всичко, което ще и се случи, така ли? — попита Констант. Въпросът беше второстепенен. Констант никак не се интересуваше какво ще стане с жената на Румфорд. Беше жаден за новини, касаещи собствената му персона. Задавайки този въпрос, той проявяваше стеснителност.
— Е… не всичко — отвърна Румфорд. — Тя не би ме оставила да и кажа всичко. Малкото, което все пак и казах, охлади апетита и за повече.
— Р-разбирам — кимна Констант, без изобщо да разбира.
— Да — продължи Румфорд с дружелюбен тон, — казах и, че вие двамата ще се ожените на Марс. — Той сви рамене. — Не в истинския смисъл на думата, но ще бъдете чифтосани от марсианците… като домашни животни.
Уинстън Найлс Румфорд принадлежеше към единствената истинска американска класа. Класата беше истинска, защото границите и бяха ясно очертани в продължение на поне две столетия — ясно очертани за всеки, който има око за дефинициите. От малката класа на Румфорд бяха произлезли една десета от президентите на САЩ, една четвърт от изследователите, една трета от губернаторите на източните щати, половината от професионалните орнитолози, три-четвърти от големите яхтсмени и направо всички спонсори на операта. Забележителното на тази класа се състоеше в това, че сред нея нямаше шарлатани, с изключение на политическите шарлатани. Политическата шарлатания беше средство за заемане на даден пост и никога не се пренасяше в личния живот. Веднъж заели поста, членовете на класата се превръщаха, почти без изключение, във величествено отговорни хора.
Когато Румфорд обвиняваше марсианците, че развъждат хора както се развъжда добитък, той не ги обвиняваше в нищо повече от това, което правеше собствената му класа. Силата и до известна степен се дължеше на разумното управление на парите, но до много по-голяма — на браковете, цинично основаващи се на типа деца, които се очакваше да произлязат от тях.
Желанието бе децата да са здрави, чаровни и умни.
Най-компетентният, макар и невесел анализ за класата на Румфорд без всякакво съмнение е „Американските крале на философията“ на Уолтръм Китридж. Именно Китридж доказа, че тази класа всъщност е едно семейство, чиито свободни елементи се връщат назад към твърдата сърцевина на кръвното родство, чрез браковете между братовчеди. Румфорд и жена му например бяха трети братовчеди и не можеха да се понасят.
А описанието на тази класа, направено от Китридж, приличаше удивително на твърдия, подобен на топка възел, наречен „маймунски юмрук“. В своята „Американските крале на философията“, Уолтръм Китридж често се препъва, мъчейки се да предаде атмосферата на тази класа с думи. Като колежански професор, какъвто всъщност е, той търси само големите фрази и понеже не успява да намери подходящи, създава множество нови, при това непреводими.
Само едно понятие от речника на Китридж си проби път към ежедневните разговори. То е неневротичен кураж.
Именно този кураж, разбира се, подтикна Уинстън Найлс Румфорд към космоса. Това бе чист кураж — изчистен не само от жажда за слава и пари, но също така и от всякакви мотиви, намирисващи на неприспособимост или ексцентричност.
Все пак има две много силни, често употребявани думи, които биха свършили работа чудесно — едната или другата — вместо целия речник на Китридж. Тези думи са стил и себеотрицание.
Когато Румфорд стана първият собственик на частен космически кораб, за което плати петдесет и осем милиона долара от собствения си джоб — това беше стил.
Когато правителствата на земята прекратиха всякакви космически изследвания заради хроно-синкластичните инфундибулуми, а Румфорд обяви, че ще отиде до Марс — това беше стил.