И продължи нататък, заслепяван от отблясъците на Хроно.
— Моля ви… — каза той.
От отблясъка на ножа полетя камък.
Сало се наведе.
Една ръка сграбчи кокалестото му гърло, събори го на земята. Сега младият Хроно възседна стария Сало и опря ножа си в гърдите му. Беатрис приклекна до главата му с камък в ръка, готова да я размаже на пихтия.
— Хайде, убийте ме! — изхриптя гласът на Сало. — Ще ми направите огромна услуга. Ще ми се да бях мъртъв! Проклинам Бога, задето изобщо съм бил сглобен и пуснат в действие! Убийте ме, прекратете нещастието ми и след това отидете да го видите. Той пита за вас.
— Кой? — попита Беатрис.
— Горкият ви съпруг… моят бивш приятел, Уинстън Найлс Румфорд — поясни Сало.
— Къде е той?
— В онзи дворец на острова. Той умира… Съвсем сам, само с неговото вярно куче. Пита за вас — добави Сало. — Пита за всички вас. И каза, че повече не иска да се мяркам пред очите му.
Малачи Констант видя как устните с цвят на олово целуват празното пространство без звук. Езикът зад тях помръдваше едва забележимо. Изведнъж устните се отдръпнаха назад и оголиха съвършените зъби на Уинстън Найлс Румфорд.
Самият Констант също бе оголил зъби, готов да ги стисне веднага, щом пред очите му се появеше човекът, който му бе причинил толкова много злини. Но не ги стисна. Най-напред, защото — никой не гледаше — никой нямаше да забележи, че го прави и никой нямаше да разбере. И след това, защото разбра, че не изпитва омраза.
Подготовката за стискането на зъби се превърна в провиснала челюст на селяндур, сблъскал се с грозна, смъртоносна болест. Уинстън Найлс Румфорд лежеше напълно материализиран върху лилавия си шезлонг край басейна. Очите му бяха насочени към небето, без да мигат, вероятно невиждащи. Едната му ръка бе увиснала надолу покрай шезлонга, а отпуснатите и пръсти бяха заплетени в душещия нашийник на Казак, кучето от космоса.
В нашийника нямаше нищо.
Едно слънчево изригване бе разделило човека и кучето. Една Вселена, създадена с повече милост, би ги оставила заедно.
Вселената, която населяваха Уинстън Найлс Румфорд и кучето Казак не беше създадена с милост. Казак бе изпратен преди господаря си на далечната мисия до никъде и към нищото.
Казак бе изчезнал с вой сред облак озон и злокобна светлина, сред жужене като от гъмжило пчели.
Празният душещ нашийник се изплъзна от пръстите на Румфорд. Нашийникът, който изразяваше смърт, издаде безформен звук и падна като безформена купчина — бездушен роб на гравитацията, понесена със строшен гръбнак.
Оловносивите устни на Румфорд се раздвижиха.
— Здравей, Беатрис, жена ми — каза той с гробовен глас.
— Здравей, Космически скиталецо — каза той и този път гласът му прозвуча топло. — Каква храброст прояви като дойде тук… Да рискуваш още веднъж с мен…
— Здравей, славни носителю на славното име Хроно — каза Румфорд. — Привет на шампиона по немски батбол, привет на притежателя на талисмана.
Тримата, към които бяха отправени тези думи, стояха до самата стена. Басейнът беше между тях и Румфорд.
Старият Сало, чието желание да умре не бе изпълнено, продължаваше да тъгува на кърмата на позлатената гребна лодка извън стената.
— Аз не умирам — каза Румфорд. — Просто се сбогувам със Слънчевата система. Но дори и това не правя. По великия, безвременен, по хроно-синкластично инфундибулумирания начин да гледаме на нещата, аз винаги ще съм тук. Ще бъда там, където винаги съм бил.
Все още преживявам медения си месец с теб, Беатрис — продължи той. — Все още те водя в малката стаичка под стълбата в Нюпорт, мистър Констант… Да, и си играя на криеница в пещерите на Меркурий с теб и Вооз. Хроно… Все още гледам колко добре играеш немски батбол на желязното игрище на Марс.
Той простена. Стонът му беше тих… И толкова тъжен!
Упоителният, мек въздух на Титан отнесе тихия стон надалеч.
— Продължаваме да казваме това, което сме казали, приятели — такова, каквото е било, такова, каквото е, такова, каквото ще бъде — каза Румфорд.
Тихият стон се чу отново.
Румфорд го наблюдаваше как се отдалечава, сякаш беше кръгче от дим.
— Има нещо, което трябва да знаете за живота в Слънчевата система. Тъй като съм хроно-синкластично инфундибулумиран, аз го знаех през цялото време. То е толкова зловещо, че се стремях да мисля за него колкото се може по-малко.
Ето какво е това зловещо нещо — всичко, което някога е направило което и да било човешко същество от Земята, е било променено от съществата, населяващи една планета на сто и петдесет светлинни години оттук. Името на тази планета е Тралфамадор.