Аз не зная как тралфамадорците са ни контролирали. Но зная с каква цел са го правили. Правили са го, за да доставим една резервна част на един тралфамадорски пратеник, чийто кораб се е повредил тук, на Титан.
Румфорд посочи с пръст младия Хроно.
— Ти, млади човече — каза той. — Тази част е в джоба ти. В джоба ти се намира кулминацията на цялата земна история. В джоба ти се намира онова тайнствено нещо, което всяко човешко същество се е опитвало толкова отчаяно, толкова усърдно, толкова неуверено, толкова изтощително да произведе и достави тук.
На върха на обвиняващия пръст на Румфорд се появи пращящ електрически заряд.
— Това, което наричаш свой талисман — продължи Румфорд, — е резервната част за кораба на тралфамадореца, която той очаква от толкова време!
Този пратеник е съществото с кожа като мандарина, което в момента се срамува ей там, навън. Името му е Сало. Надявах се, че този пратеник ще позволи на човечеството да види посланието, което носи, защото човечеството му помогна толкова много. За жалост, заповядано му е да не показва посланието на никого. Той е машина и като такава няма избор, освен да гледа на заповедите като на заповеди.
Помолих го най-любезно да ми покаже посланието си, но той отчаяно отказа.
Пращящия електрически заряд върху пръста на Румфорд се увеличи и образува спирала около тялото му. Той я погледна с тъжно презрение.
— Предполагам, че това е то — каза той за спиралата.
Наистина беше. Спиралата леко се удължи, правейки реверанс. След това започна да се върти около Румфорд и да плете плътна какавида от зелена светлина.
Докато се въртеше, не се чуваше почти нищо.
— Мога да кажа само следното — продължи да говори Румфорд в какавидата. — Направих всичко, каквото можах, за да служа на родната си Земя, обслужвайки междувременно непреодолимите желания на Тралфамадор.
Може би сега, след като резервната част най-после е доставена на пратеника, Тралфамадор ще остави Слънчевата система на мира. Може би сега земните хора ще бъдат свободни да се развиват и да следват собствените си желания — нещо, което не са били свободни да правят в продължение на хиляди години. — Той кихна. — Чудото е, че човешките същества са успели да се сдобият и с този разум, който притежават.
Зелената какавида се издигна във въздуха и увисна над купола.
— Помнете ме като джентълмена от Нюпорт и Слънчевата система — поръча Румфорд. Гласът му отново звучеше спокойно. Той бе в мир със себе си и се чувстваше равен на всяко същество, на което би могъл да попадне, където и да било. — Казано по точен начин — долетя гърленият му тенор от какавидата — сбогом.
Какавидата заедно с Румфорд изчезна с едно „ф-ф-ф-т“.
Никой повече не видя Румфорд и кучето му.
Старият Сало влезе подскачайки в двора точно, когато Румфорд изчезна с какавидата си.
Дребният тралфамадорец бе като обезумял. Беше откъснал посланието от лентата около врата си с подобния си на смукало крак. Крайникът все още беше в тази форма и в него беше посланието.
Сало погледна нагоре, към мястото, където преди миг бе какавидата.
— Скип! — извика към небето. — Скип! Посланието! Ще ти покажа посланието! Посланието! Ски-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-п!
Главата му описа салто върху шарнирното окачване.
— Отиде си — каза Сало кухо. — Отиде си — прошепна той.
— Машина? — прошепна Сало. Говореше на пресекулки, колкото на себе си, толкова и на Констант, Беатрис и Хроно. — Машина съм и такъв е моят народ. Аз съм бил проектиран и произведен и никакви разходи, никакви умения не са били спестени, за да може на мен да се разчита, за да съм ефективен, предсказуем и дълготраен. Аз съм най-добрата машина, която моят народ можеше да произведе.
— Добра машина ли се оказах? — попита Сало.
— Може ли да се разчита на мен? — каза той. — На мен разчитаха да не показвам посланието на никого, докато не стигна до местоназначението си, а аз го отворих.
— Ефективен ли съм? — каза той. — Сега, след като загубих най-добрия си приятел, за да прескоча мъртъв лист ми е необходима повече енергия, отколкото навремето, за да прескоча планината Румфорд.
— Предсказуем? — каза той. — След като наблюдавах човешките същества на Земята в продължение на двеста хиляди земни години, станах плашлив и сантиментален като най-глупавата земна ученичка.
— Дълготраен? — каза той. — Ще се окаже, каквото се окаже.
Той остави посланието, което бе носил толкова дълго време, върху празния, лилав шезлонг на Румфорд.