Засега — без успех.
Констант се зае с възстановяването на Сало с ясно изразената надежда, че малкият тралфамадорец ще се съгласи да прелети с младия Хроно до Земята.
Констант не искаше да се връща на Земята, нито пък партньорката му Беатрис. Но двамата се бяха съгласили, че синът им, чийто живот все още предстоеше, трябва да го изживее сред веселите и активни свои съвременници на родната си планета.
По времето, когато Констант стана на седемдесет и четири години, връщането на младия Хроно на Земята вече не беше належащ проблем. Младият Хроно не беше и кой знае колко млад. Беше на четирийсет и две. И бе провел такава цялостна и специализирана реорганизация на Титан, че би било безкрайно жестоко да го изпратят някъде другаде.
На седемнайсетгодишна възраст Хроно избяга от двореца, за да се присъедини към титанските сини птици — най-възхитителните същества на планетата. Сега Хроно живееше сред гнездата им край езерата Казак. Той носеше перата им, мътеше яйцата им и говореше техния език.
Констант не се виждаше с Хроно. Понякога, късно през нощта, чуваше виковете му. Не им отговаряше. Те не бяха предназначени за нищо и за никого на Титан.
Бяха за Феба — преминаващата луна.
Понякога, когато Констант излизаше, за да събира титански ягоди или еднокилограмовите петнисти яйца на титанския дъждосвирец, той попадаше на малки светилища, направени от пръчки и камъни. Хроно правеше стотици такива.
Елементите на светилищата винаги бяха едни и същи. В средата Хроно поставяше голям камък, който символизираше Сатурн. Около него поставяше обръч, направен от зелена клонка, за да символизира пръстените. И наоколо подреждаше девет по-малки камъка, които символизираха луните. Най-големият от тях беше Титан. Под него винаги имаше перо от титанска синя птица.
Следите по почвата наоколо ясно показваха, че младият Хроно, който вече не беше чак толкова млад, прекарваше по цели часове в местене на елементите на системата наоколо.
Когато старият Малачи Констант попаднеше на подобно светилище, изпаднало в немара, той го оправяше, доколкото можеше. Изскубваше бурените и го почистваше, откъсваше нова клонка за камъка, който беше Сатурн. Под камъка, който беше Титан, слагаше ново перо от синя птица.
Тези грижи за светилищата бяха най-голямото сближаване — в духовно отношение, — което Констант успя да постигне със сина си.
Уважаваше това, което Хроно се опитваше да направи с религията. А понякога, докато гледаше току-що оправеното светилище, Констант разместваше елементите на собствения си живот с експериментална цел — мислено, разбира се. В тези моменти той тъжно размишляваше най-вече върху две неща — това, че бе убил Стони Стивънсън, своя единствен и най-добър приятел, и че толкова късно през живота си бе успял да спечели любовта на Беатрис Румфорд.
Констант така и не разбра дали Хроно знаеше кой оправя светилищата му. Може би си мислеше, че го прави неговия бог, или богове.
Всичко беше толкова тъжно! Но и красиво.
Беатрис Румфорд живееше сама в Тадж Махал на острова. Контактите и с Хроно бяха доста по-смущаващи от тези на Констант. През непредсказуеми интервали от време Хроно отиваше с плуване до двореца, обличаше нещо от гардероба на Румфорд, обявяваше, че майка му има рожден ден и прекарваше деня в спокойни, доста цивилизовани разговори.
В края на тези дни Хроно изведнъж побесняваше заради дрехите, заради майка си и цивилизацията. Разкъсваше дрехите, изпищяваше като синя птица и се гмурваше в море Уинстън.
След като Беатрис изстрадваше някое от тези тържества по случай рождения и ден, тя забиваше едно гребло в пясъка на брега и привързваше към него бял чаршаф.
Това беше сигнал, с който молеше Малачи Констант до отиде при нея веднага, за да и помогне да се успокои.
И когато Констант се отзовеше на сигнала за помощ, Беатрис винаги се утешаваше с едни и същи думи.
— Поне — казваше тя — не е мамино синче. И поне притежава достатъчно голяма душа, за да се присъедини към най-благородните, най-красиви създания наоколо.
Белият чаршаф, сигналът за помощ, беше развян и сега.
Малачи Констант се оттласна от брега с направеното от дънер кану. Позлатената лодка, която завариха в началото, отдавна бе изгнила и потънала.
Констант носеше дългата синя хавлия, която някога беше притежание на Румфорд. Намери я в двореца и я взе, когато костюмът му на Космически скиталец се износи. Това бе единствената му дреха и той я обличаше само, когато отиваше при Беатрис.
На лодката с него имаше шест яйца от титански дъждосвирци, половин килограм диви титански ягоди, шестлитров контейнер, направен от торф, пълен с ферментирало мляко от маргаритки, няколко килограма семена от маргаритки, осем книги, които бе взел от библиотеката с четиридесет хиляди тома в двореца, за да чете, домашно направена метла и домашно направена лопатка.