Тя стана и влезе в двореца, за да не се разсейва от Констант и пръстените на Сатурн.
Остана загледана в продължение на много време в голямата маслена картина, окачена на стената срещу входа. Тя беше единствената в двореца. Констант я бе донесъл чак от Нюпорт.
На нея беше изобразено едно безупречно малко момиченце, облечено в бяла рокличка, което държеше юздите на собственото си бяло пони. На рамката беше прикрепена метална плочка, на която пишеше: „Беатрис Румфорд, като малка“.
Контрастът между малкото момиченце в бяло и възрастната дама, която го гледаше, беше доста голям.
Беатрис изведнъж обърна гръб на картината и отново излезе на двора. Идеята, която искаше да включи в книгата си, вече и се бе изяснила напълно.
— Най-лошото, което изобщо може да се случи на някого — каза тя, — е никой да не го използва за нищо.
Тази мисъл я успокои. Тя се излегна на стария шезлонг на Румфорд и погледна нагоре към ужасяващо красивите пръстени на Сатурн — дъгата на Румфорд.
— Благодаря ти, че ме използва — каза тя на Констант, — въпреки че не исках да ме използва който и да било.
— Няма защо — отвърна Констант.
Той започна да мете двора. Боклукът, който събираше, се състоеше от песъчинки, които вятърът бе навял отвън, шлюпки от семки от маргаритки, черупки от земни фъстъци, празни консервни кутии от обезкостени пилета и захвърлени листа за чернови. Беатрис се хранеше предимно със семки от маргаритки, фъстъци и обезкостено пиле, защото не се налагаше да ги готви и защото дори не се налагаше да престава да пише, за да ги яде.
Можеше да се храни с едната ръка и да пише с другата — а повече от всичко друго на света, тя искаше да запише нещата изцяло и докрай.
Когато преполови метенето, Констант се изправи, за да види как се източва басейнът.
Източваше се много бавно. Лигавата зелена купчина боклуци, което покриваше трите сирени, едва се бе показала на повърхността.
Констант се наведе над отворената шахта и се заслуша в звуците на водата.
Чу музиката на тръбите. Чу и още нещо.
Чу, че един познат и любим звук вече го няма.
Партньорката му Беатрис беше престанала да диша.
Малачи Констант погреба партньорката си в титанския торф на брега на морето, на място, където нямаше статуи.
Прости се с нея, когато небето бе изпълнено с титански сини птици. Трябва да имаше поне десет хиляди от тези величествени и благородни същества.
Те превърнаха деня в нощ и накараха въздуха да затрепери с размаханите си крила.
Нито една птица не изграчи.
И през тази нощ, в средата на деня, Хроно, синът на Беатрис и Малачи се появи на едно възвишение недалеч от гроба. Носеше шапка от пера, с която пляскаше като с крила.
Беше силен и страхотен.
— Благодаря ви, майко и татко — извика той, — задето ми дарихте живот. Сбогом!
Той си отиде и птиците полетяха след него.
Старият Малачи Констант се върна в двореца със сърце, натежало като гюле. На това тъжно място го накара да се върне желанието му да го остави в порядък.
Рано или късно щеше да дойде някой друг.
Дворецът трябваше да е чист, подреден и готов да посрещне гостите. Той трябваше да говори добре за предишните си обитатели.
Край протрития шезлонг на Румфорд все още стояха яйцата от титански държдосвирци, дивите титански ягоди, ферментиралото мляко от маргаритки и кошницата семки, които и беше донесъл. Те бяха нетрайни. Нямаше да издържат до пристигането на следващия обитател.
Констант ги прибра на кануто си.
Не му трябваха. Не трябваха на никого.
Когато изправи стария си гръб от кануто, видя Сало, дребния пратеник на Тралфамадор, който крачеше по водата към него.
— Здравей, как си? — поздрави го Констант.
— Благодаря, добре — каза Сало. — Благодаря ти, че отново ме сглоби.
— Не мисля, че го направих както трябва — отвърна Констант. — Не можах да те накарам да прогледнеш.
— Направи го добре — възрази Сало. — Чисто и просто не можех да реша дали искам да прогледна. — Той изпусна въздуха от стъпалата си със свистене. — Мисля, че ще продължа пътя си.
— Значи ще занесеш посланието в края на краищата? — попита Констант.
— Всеки, който е изминал такова разстояние, за да изпълни глупашка задача — отговори Сало, — няма друг избор, освен да заслужи уважението на глупците, като я доведе до край.
— Партньорката ми умря днес — каза Констант.
— Съжалявам. Бих попитал: „Мога ли да направя нещо за теб“, но някога Скип ми каза, че това е най-омразният и глупав въпрос, който може да се зададе.
Констант потри дланите си. Единствената компания, която му оставаше на Титан беше тази, която лявата му ръка можеше да прави на дясната.