— Ето, пътят е натам. Но като стигнеш в двореца на слънцето, питай го и за нас. Три години бием, а никой не може още да победи: защо е това?
— Добре — отвърнал мъжът. — Ще питам.
Вървял, вървял, стигнал до една река. И тя го запитала де отива. И на нея казал, че отива при слънцето да разбере ще си върне ли това, що са му отнели с измама.
— Питай и за мене — рекла реката. — Ето: буйна и студена съм, сладка ми е водата, а никой не ще да пие от мене. Откак съм създадена, никой не ми е вкусил водата.
Мъжът обещал и на реката да пита. Продължил си пътя. Ето насреща му две моми. И те го запитали де отива, и на тях казал.
— И за нас питай — поръчали му те. — И двете сме хубави и работни, а пък никой не иде да ни поиска, та стоим все неомъжени.
— Ще питам — обещал той и тръгнал по-нататък.
Като се уморил от вървене, седнал да си почине под една ябълка. Почивал, що почивал, а щом си тръгнал, ябълката го запитала къде отива. И на ябълката казал. Тогава тя го замолила:
— Като видиш слънцето, моля ти се, чичо, питай и за мене: хубави ми са плодовете, червени и сладки са, а никой не ще да яде от тях.
— Ще питам — рекъл той.
Най-сетне, подир дълги дни ход, ето че стигнал до дворците на слънцето. Него го нямало. Излязла майка му.
— Я се скрий веднага — рекла му тя, — че ако те види син ми, ще те изяде! Влез да те скрия зад вратата, па щом се нахрани слънцето, тогава излез, че го питай!
И тя скрила човека зад вътрешната врата. Дошло слънцето, гладно-гладно от цял ден път и още от двора подушило, че има човек.
— Мамо, кой е вкъщи? — запитало то майка си.
— Никого няма, сине — отвърнала слънчова майка.
— Има, има! — викнало слънцето. — Човек има: отдалече подуших! Я му кажи да излезе!
— Никого няма бе, синко, нали ти казвам? Не вярваш ли на майчината си дума?
— Я му кажи да излезе! Не бой се: няма да го изям! Дума давам пред тебе, че няма нищо да му сторя.
И човекът излязъл.
— Защо си дошъл, чичо? — попитало го слънцето.
Той му разправил всичко за себе си и за ония, на които бил обещал да пита: за овните, реката, момите, ябълката. А слънцето му казало, че додето овните не убият човек, няма да се преборят и додето реката не удави някого, никой няма да й накуси водата. Но то посъветвало човека, преди да каже това на овните и на реката, да избяга на три планини далеч от тях. На момите поръчало да каже, че няма да се омъжат, додето хвърлят сметта заран срещу слънцето, а като стигне при ябълката, да копне няколко пъти около корените й. Оттам ще извади гърне с жълтици и от ябълката ще почне да яде всеки, що мине-замине. И най-после рекло:
— А на тебе ето какво ще кажа. Сега е четвъртък. В неделя заран аз ще изгрея не от изток, отдето изгрявам всяка сутрин, а от запад. Имаш ум в главата: като знаеш това, ще си върнеш имота и жената. Хайде върви си със здраве!
И човекът целунал ръка на слънчова майка, благодарил на слънцето и си тръгнал. Ходил, ходил, стигнал до ябълката.
— Пита ли слънцето, чичо, за мене? — викнало дървото издалек, щом съзряло парцаливия човек.
— Питах, питах — рекъл той и взел да копае около корените й. Изровил гърне с жълтици, хапнал си от ябълката, покрил гърнето с шума и тръгнал.
И момите го запитали още отдалече. Той им казал — да не хвърлят заран сметта срещу слънцето, че на слънцето става криво, затова досега стоят моми. Наближил към реката. И тя го зърнала от далеч и го запитала, но той я заминал и чак след като се отдалечил от нея на три планини раздалеч, викнал:
— Реко, реко! Додето не удавиш човек, никой няма да пие от тебе.
Реката чула това и като нямало друг човек наблизо, полетяла след мъжа, напънала се, почнала да приижда и да го гони дано го потопи. Но той избягал.
Стигнал до овните, но и тях отминал и чак след три планини се обърнал, та извикал:
— Овни, овни! Докато не убиете човек, няма да се преборите!
И овните търтили след него — дано го стигнат и разкъсат с рогата си, но мъжът избягал.
В събота вечер той стигнал в селото си. Като нямало де да спи, легнал край селото, на торището. Рано на заранта, в неделя, влязъл в селото и седнал пред вратите на църквата, дето седели просяците. Сложил пред себе си гърнето с жълтиците и махнал шумата. Кой що влизал в църква, все понечвал да му пусне по някоя пара, но като съзирал гърне с жълтици — изглеждал тоя чуден просяк. Познали го всички. Сбрали се пред църквата да го разпитват къде се е губил и отде е донесъл тия жълтици. А той рекъл:
— На облог загубих всичко, на облог искам всичко да си върна. Който от вас познае отде ще изгрее слънцето тая заран, ще му дам това гърне с жълтиците: то е всичко, което имам. Ала не познае ли, той ще ми даде всичко, което има.