Ангел Каралийчев
Сиромашка правда
Живеел един грънчар — сиромах човек. Той правел гърнета, паници и стомни от глина, изпичал ги хубаво в грънчарската си пещ и обикалял селата — да разменя стоката си със зърно. Този грънчар имал един дръглив кон, който теглел каручката му, и един син — Иванчо, — много отракано и умно момче. Когато момчето станало на осемнайсет години, бащата натоварил каручката с грънци и рекъл:
— Сине Иванчо, ти си вече мъж. Време е да ме отмениш. Сядай на каручката и тръгвай да продадеш грънците. Додето се върнеш, аз ще измайсторя други. Няма да те уча какво да правиш, защото ти си имаш ум и разум. Ще ти кажа само едно: на отиване мини по горния път, а на връщане — по долния. Насред полето има един кръстопът. Като стигнеш там на връщане — изправи се с лице срещу месечината и дигни лявата си ръка. Тя ще ти покаже правия път. Ако тръгнеш надясно — ще стигнеш до свърталището на разбойниците. Хайде на добър час!
Подкарал Иванчо каручката и пътувал седем дни. На осмия осъмнал в едно село, потънало до гуша в сиромашия. В селото имало само десетина богати хора — кметът и неговите брадати съветници. Те дерели кожата на селяните и живеели нашироко. Разпрегнал Иванчо коня си на пазара и почнал да вика:
— Грънци продавам! Евтино ги давам! Паничка жито за шарена делва!
Но никой не излезнал да купи нещичко, защото житниците на селяните били отколе изпразнени. Младият грънчар се поомърлушил: ще пренощувам — рекъл си — и ще бягам оттука.
Вечерта на мегдана се изправил селският барабанчик и затумкал барабана:
— Продава се — викнал той — стогодишното общинско торище, натрупано накрай село. Който го вземе — няма да загуби!
— Я да го купя аз! — рекъл си Иванчо и тръгнал към общината.
— Ти какво ще дадеш за нашия стогодишен тор? — попитал го кметът.
— Давам — отвърнал Иванчо — каручката е всичките грънци.
— Малко е — поклатил глава брадатият кмет, — понади още!
— Давам и дръгливия си кон! — викнал грънчарят. Кметът се обърнал към деветимата си съветници:
— Какво ще кажете, да му дадем ли нашето непотребно торище?
— Давай го — отвърнали съветниците. — Ти ще вземеш каручката и дръгливия кон — да се разхождаш с кметицата, а пък ние ще си поделиме грънците.
Направили продажбата. Като станал стопанин на стогодишното общинско торище, Иванчо дълго мислил що да стори с него и най-сетне решил да го раздаде на сиромасите. Извадил последната си пари, платил на барабанчика и го накарал да удари още веднъж барабана и да обади на селяните, че който има пустала нива, може да си откара безплатно тор, колкото иска. Впрегнали сиромасите колите си и загребали торището. Цели двайсет дни карали угнил тор по нивите си. Най-сетне пристигнал последният сиромах и почнал да обира пепелчука. Не щеш ли, лопатата му ударила в камък. Като разринал пръстта, сиромахът открил една голяма гладка плоча.
— Стой! — викнал Иванчо. — Аз да видя какво има под плочата! — и се навел.
Отместил плочата и прехапал устни: под камъка била наместена сребърна делва, догоре пълна с жълтици.
Сиромасите си глътнали езиците. Кметът и брадатите съветници почнали да го усукват:
— Ние — рекли — сме ти продали торището, но делвата под камъка си е наша.
Тогава се намесил благодарният народ. Сиромасите почнали да викат:
— Делвата е на момчето! Тя беше заровена в самото торище. Никой няма право да му я отнема!
Ура-тута, най-сетне се спогодили: сребърната делва да остане за общината, а жълтиците — за Иванча. Купил си Иванчо един хубав кон като мряна, с черна опашка до земята, пресипал жълтиците в нови мешинени дисаги, преметнал ги на коня, наместил се върху седлото и потеглил назад — към своето село. Поел по долния път, както му поръчал бащата.
Но преди да се отдалечи, кметът събрал своите брадати съветници и викнал:
— Ние трябва да отнемем жълтиците на оня грънчарски син. Изведнъж деветимата съветници дръпнали брадите си и останали голобради.
— Препашете ятаганите! — повторно извикал кметът.
Девет черни ръце се протегнали към стената, откачили девет тежки ятагана и ги препасали на кръстовете си.
— Яхнете най-бързите коне, преварете оня с дисагите, отсечете му главата и преди да пропеят първи петли, искам дисагите тук да бъдат!
Деветимата разбойници изскочили навън, влезли в заключения с три ключа общински яхър, яхнали най-бързите коне и изчезнали в нощта.
В туй време Иванчо безгрижно се клател на конското седло и свирукал. Греела пълна месечина. Конят вървял по едно равно поле. Насред полето, сякаш изпод земята излязъл, насреща му се задал друг конник — млад човек с висок калпак като Иванчовия, с черни огнени очи и секира през лявата ръка.