— Къде, побратиме? — попитал чужденецът. — Отивам ей — отвърнал Иванчо.
— Ще ме приемеш ли да ти бъда дружина?
— На драго сърце — отвърнал Иванчо, — аз за другар душата си давам.
Тръгнали двамата един до друг и заприказвали сърдечно. Стигнали на един кръстопът.
— Сега накъде? — спрял коня си Иванчо, но изведнъж се досетил за бащината си поръка, обърнал се с лице към месечината и дигнал лявата си ръка. — Нататък — рекъл той, — там е правият път.
И бутнал коня си наляво, но чужденецът отбил надясно и викнал със заповеднически глас:
— Върви след мен!
— Чакай, побратиме — рекъл Иванчо, — този път не води към хубаво място. Той ще ни изведе в свърталището на разбойниците.
— Ти щом си с мене, от никакви разбойници да не се боиш! — обърнал се чужденецът и размахал секирата си.
Иванчо покорно препуснал подире му.
Извървели полето. Навлезли в една гора. Цяла нощ се блъскали в тъмнината. Наближавало да съмне, когато стигнали в едно непознато село. Тръгнали по улиците, но никъде не видели жива душа, нито светлинка. Спрели пред една кръчма. Вратата — отворена, а вътре — никой. Слезли от конете, запалили една свещица, седнали до една маса и изкарали, каквото носели, да похапнат. Пили по една паничка вино, което наточили от кръчмарското буренце. Иванчо почнал да се прозява. Другарят му рекъл:
— Ти, побратиме, лягай да поспиш, а пък аз ще ида да разбера какво има в селото.
Иванчо се изтегнал до камината, а оня със секирата излязъл. Дълго ходил насам-нататък и се ослушвал. Мъртва тишина, хората сякаш били измрели. Но ето че както пристъпвал лекичко като елен, момъкът изведнъж замръзнал на мястото си и притаил дъх. Наблизо изпод земята се чули сподавени човешки гласове. Наближил крадешком до мястото, където се чували гласовете, и видял гривна на кладенец. Трябва да е пресъхнал, щом има вътре хора. Но да ги чуем какво приказват.
— Грънчарският син отколе е влязъл в кръчмата! — обадил се един от гласовете.
— Той е уморен, ще пие паница вино и ще заспи като заклан — прошепнал втори глас.
— Трябва вече да е заспал, защото още преди един час чухме тропота на коня му — изръмжал трети глас.
— Време е! Излизайте един по един навън! — изкомандувал първият глас.
Иванчовият побратим стиснал здраво дръжката на секирата си и приближил до кладенеца. Ето го първия разбойник! Щом си подал главата над гривната — момъкът замахнал.
— Веднъж удрям — извикал той, — дваж не повтарям! — и главата на разбойника се търкулнала.
Появил се вторият.
И с него се случило същото.
Третият.
Четвъртият.
Петият…
Най-сетне — троп! троп! троп! — подал глава и последният.
— Къде сте? — извикал той, но само за един миг Иванчовият побратим свършил и с него.
След това се върнал в кръчмата и събудил Иванча.
— Ставай — рекъл той — да ходиме, защото ни чака дълъг път.
Пак яхнали конете. Цял ден препускали. Девет реки прегазили, осем планини прехвърлили. Затъмнели в един голям град. Отбили се в най-големия градски хан, хубаво се навечеряли и легнали да спят.
В тоя град госпоцарувал един зъл цар. Щом узнал, че в хана са отседнали незнайни пътници, той изпратил своите слуги, да узнаят що за хора са, откъде идват и какво носят. Слугите на бърза ръка узнали всичко и като разправили на царя, че пътниците носят дисаги с жълтици и само една малка секира, очите на злия цар пламнали:
— Ще им вземем и парите, и главите. Поканете ги в двореца утре! На другия ден самият царски виночерпец отнесъл в големия хан бъклицата и поканата на царя.
— Хубав ли е дворецът на царя? — попитал Иванчо пратеника.
— Дворецът е хубав и не толкоз, но княгинята няма равна на себе си в целия свят.
— Бре, хайде тогава да я видим! — скочил Иванчовият побратим. Купили си нови дрехи, обръснали се, засукали мустаците и се упътили, към двореца. Парите оставили в хана — под ключ.
Царят посрещнал гостите, плеснал с ръце й поръчал да ги нагостят с най-хубавото ядене. Когато се нахранили, както трябва, царят пак плеснал с ръце и викнал:
— Донесете виното!
Тогава се появила със златна бъклица на сребърен танур самата царска дъщеря и цялата стая грейнала. Иванчо онемял: което е право—право, такава хубавица не бил виждал през живота си. Момата го изгледала много жално, когато му подала бъклицата, но нищо не рекла. Додето се изреждали другите на трапезата да опитат царското вино — Иванчо не снемал очи от нея.
— Харесва ли ти? — попитал го царят. — Много — отвърнал Иванчо.
— Да тия дам за жена, щом е тъй.
Иванчо погледнал побратима си.