И ораторът, доста невъзпитано по моему, натика десния палец в лявата си буза и го издърпа с пльокване, напомнящо гърмеж от тапа, и в продължение на няколко минути, притискайки езика о зъбите си, изкусно имитираше звука от разпенено шампанско. Поведението му, както ясно забелязах, никак не се понрави на мосю Майяр, но той нищо не каза и разговорът се поднови от доста мършав, дребничък човечец с грамадна перука.
— Освен това пък имаше един невежа — подхвана той, — който по погрешка взимаше себе си за жаба и който между другото не малко приличаше на такава. Само да бяхте го видели, сър — обърна се той към мен, — с какво доволство щеше да се изпълни сърцето ви, ако бяхте го видели колко му прилягаше да се държи тъй. И ако този човек действително не беше жаба, мога само да съжалявам, сър, че наистина не беше. Неговото квакане, ето така: ква-а-а-ак…ква-а-а-ак, беше най-чудната нота на света: си бемол; а когато туреше лакти на масата, ето така… след като си бе пийнал една-две чашки винце… като издуеше бузи, ето така, и като завъртеше очи — ей така, и като почнеше да примигва бързо-бързо — ето така… о, сър, имам смелостта с положителност да твърдя, че бихте се захласнали от възхита пред гения на този човек!
— Не се съмнявам — уверих го аз.
— А пък освен това — обади се някой друг — тук беше малкият Гайяр, който си мислеше, че е щипка емфие, и изпадаше в истинска тревога, че не може да се хване с палеца и показалеца си.
— После пък тука беше Жул Дезулиер — крайно странна личност, уверявам ви; обзела го манията, че е тиква. Преследваше готвача да го направи на тиквеник — нещо, което готвачът с възмущение отказваше да стори. Ако питате мене, ни най-малко не съм убеден дали тиквеник a la Дезулиер не би било наистина едно превъзходно лакомство!
— Учудвате ме! — казах аз и въпросително погледнах мосю Майяр.
— Ха-ха-ха… — отвърна той. — Хе-хе-хе-хе!… Хи-хи-хи!… Хо-хо-хо!… Ху-ху-ху!… Наистина превъзходно! Няма защо да се учудвате, mon ami, нашият приятел тук е остроумец… drôle17… и не бива да взимате думите му буквално.
— Освен това — обади се някой друг от компанията — тук беше Буфон Велики, също своего рода особена личност. Побъркал се от любов; въобразяваше си, че има две глави. Едната, твърдеше той, била на Цицерон, а другата била комбинирана: от челото до устата на Демостен, а от устата до брадичката — на лорд Бруум. Не е изключено и да е грешел, но винаги ви оставяше впечатлението, че е напълно в ред, защото беше човек с изключителен дар слово. Страстно обичаше да ораторствува и не умееше да се въздържа. Например имаше навика да скача върху масата в трапезарията ей така и… и…
В този момент един приятел, седнал до оратора, го потупа по рамото и му пошушна нещо на ухото, а другият тозчас прекъсна да словоохотничи и се сви на стола си.
— А пък освен това — каза приятелят, който току-що пошушна нещо на ухото на другия, — освен това тук имаше един Булар, пумпала. Наричам го пумпала, защото всъщност беше обладан от смешната, но не съвсем безпочвена мания, че се е превърнал в пумпал. Да го видехте само как се върти, с глас бихте се смели. По цял час можеше да се върти на пета — ето така… ей така…
И тук приятелят, когото той само преди миг бе прекъснал, пошушвайки му нещо на ухото, сега пък на него оказа съвършено същата услуга.
— Да-a, но вашият мосю Булар беше луд — с цяло гърло изкрещя една възрастна дама, — и при това извънредно тъпоумен луд; защото, позволете ми да ви попитам, чувал ли е изобщо някой някога за човекопумпал? Каква нелепост! Както знаете, мадам Жоайьоз беше личност, далеч по-здравомисляща. И тя си имаше своята мания, но това бе интуиция, подкрепена от здравия разум, и доставяше истинско удоволствие на всеки, който е имал честта да познава тази дама. След зрял размисъл тя стигнала до заключението, че по някаква нещастна случайност се е превърнала в петле, но петле, което винаги се е държало както благоприличието изисква. Пляскаше криле с удивителна сила… ей така… така… така… а пък кукуригането й — просто прелест! Кук-кури-гу-у-у!… Кук-кури-гу-у-у-у-у-у!… Кук-кури-гу-у-у-у-у-у!…
— Мадам Жоайьоз, ще ви бъда много благодарен, ако се държите прилично! — крайно разгневен я прекъсна нашият домакин. — Или се дръжте, както подобава на една дама, или още сега напуснете трапезата — избирайте!
Дамата (към която за голяма моя изненада, чух, че се обръщат като към мадам Жоайьоз, след описанието на мадам Жоайьоз, което тя самата току-що бе дала) се изчерви до корена на косите си и очевидно се сконфузи извънредно много от упрека. Сведе глава и нито звук не издаде в отговор. Но ето че друга, по-млада дама поде темата. Това бе красивата девойка, с която се бях запознал в малката приемна.