Проследих погледа му и видях за кого става дума — един нисък мъж с квадратно телосложение говореше по телефона си и се смееше.
— Да. Срещал съм го. Казва се Педро, нали?
— Точно така. Педро Хатори. Той е от японско-бразилски произход. Моят главен търговец. Миналата година общата сума на възнаграждението му беше осемцифрена.
Замислих се за момент, докато броях нулите наум. Осемцифрена! Господи! Повече от десет милиона английски лири. Или долари, или каквото и да е. Повече пари от всякаква заплата, която би могъл да получава човек — поне според въображението ми.
Удивлението ми сигурно се бе изписало върху лицето ми, защото Рикардо се засмя.
— Колко правите годишно?
— Четиринадесет хиляди седемстотин и петдесет лири — казах. — Плюс лондонските надбавки.
— Е, ако ви вземем на работа при нас, ще ви плащаме тридесет хиляди лири годишно, без надбавки. Ако ни донесете приход, ще вземате и процент. Колко голям, ще зависи единствено от вас. Как ви звучи това?
— Ами… Чудесно.
— Добре. Сега ми разкажете нещо за себе си. Защо искате да започнете работа при нас?
Включих магнетофонната лента.
— Финансовите пазари винаги са ме привличали и…
— Задръжте, Ник — вдигна ръка той. — Последните шест години сте изучавали руски. Ако наистина намирате финансовото дело толкова интересно, щяхте да работите в някоя банка, не е ли така? И този разговор нямаше да се състои.
Сините му очи се спряха върху моите в търпеливо очакване на истината. Спомних си какво ми беше казал Джейми: „Каквото и да правиш, не се опитвай да хвърляш прах в очите на Рикардо. Всичко, което той иска да знае, е кой си ти и какво искаш. И тогава вече ще вземе решение“.
Е, Джейми ми беше издействал това интервю, така че щях да се вслушам в съвета му.
— Когато напуснах Оксфорд, последното нещо на света, с което исках да се занимавам, беше банковото дело — казах. — С официалните му костюми, мобифоните, тъпите заплати, алчността…
— И какво ви накара да промените мнението си? — повдигна вежди Рикардо.
— Трябват ми пари.
— Защо?
— На всички им трябват пари.
— На някои им трябват повече, отколкото на други.
Замълчах. Колко можех да споделя с този човек? И съветът на Джейми отново изплува в паметта ми.
— На мен ми трябват повече, отколкото на другите — казах. — Имам голяма ипотека, която не мога да изплатя, а временната ми работа свършва.
— И кога по-точно?
— В петък.
— Аха. Разбирам. Не можете ли да вземете нов заем срещу залог?
— Няма да е лесно. Броят на свободните места за учители по руски непрекъснато намалява, а ние ставаме все повече. По-голямата част от колегите ми са по-квалифицирани от мен. Нямам много възможности за маневриране.
— Значи сте гладен — кимна Рикардо. — Това ми харесва. Но колко гладен сте?
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, ако ви се открие възможност да имате хубава работа и добра заплата, така че да можете да си обслужвате ипотеката, бихте ли били щастлив?
— Не — отвърнах. — Ако ще се занимавам с такава работа, искам да заработвам много пари.
Рикардо повдигна вежди.
— И какво ще правите с тях, когато ги получите?
— Ще си изплатя дълга. Ще си чета книги.
Веждите му отново се стрелнаха нагоре.
— Но не правите ли това в момента?
— Не — въздъхнах. — Това, което правя в момента, е да бълвам изследователски статии, да преподавам, да се подготвям за преподавателска дейност и администрация. Много администрация. А всичко това не ми носи достатъчно доход да си плащам наема за квартирата. В капан съм. А този вариант ми предлага изход.
Рикардо слушаше с огромно внимание, съсредоточено — караше ме да се чувствам най-важната личност на света. Бях поласкан; не можех да го скрия.
— Разбирам — каза той. — Но какво ви кара да мислите, че ще бъдете наистина добър в тази работа? Имам предвид, че сте се справили отлично на академично равнище. Пръв по политическа философия и икономика в Оксфорд. После кандидатска степен по икономика на развиващите се страни. Изключително висока препоръка от шефа на катедрата ви в школата за руски изследвания. Но как можем да сме сигурни, че сте способен да приложите всички тези знания в реалния свят?