Выбрать главу

Носех един от трите нови костюма, с които се бях обзавел благодарение на парите на Рикардо. Открих, че ми е адски трудно да свикна с мисълта да дам повече от триста лири за парче, като дори и тази сума ми се стори астрономическа. Двата нови чифта обувки пък струваха по шестдесет лири, но въпреки това по-голямата част от заема си стоеше непокътната, макар сега да изглеждах много по-добре от всеки друг път в живота си. Дори се бях подстригал.

Подкарах през Сити, а оттам по Комършъл Роуд. От дясната ми страна се издигаше високата бяла сграда на Канари Уорф — извисяваше се над текстилните отдушници и гъмжилото от домове на Лаймхауз, солиден бял квартал, простиращ се в мъглата. Скоро щях да съм там горе и да гледам от високо на останалата част от Лондон. Чудех се дали щях да зърна сградата на школата за руски изследвания.

Потръпнах леко, припомняйки си последната си среща с Ръсел Чърч, шефа на факултета ми. Той направо побесня, когато му казах за плановете си да прекратя преподавателската си дейност. Но докато не приключех с доктората си, което означаваше най-малко още половин година, той не можеше да ми обещае никаква постоянна работа, а дори и тогава пак би било трудно. Притесняваше ме мисълта, че съм го подвел, но нямах избор. Нещата трябваше да се променят.

Когато завъртях педалите по Уестфери Роуд и оставих зад гърба си остатъците от Ийст Енд, се почувствах по-добре. И от двете ми страни имаше вода: пълноводната Темза от едната, Уест Индия Док от другата. Пред мен блестеше лъскавият комплекс Канари Уорф с гигантската си кула, защитена от гъста стена по-малки, но също така внушителни служебни сгради. Изведнъж всичко стана изрядно — от нископодстриганите ливади и цветни лехи на Уестфери Съркъс до прясно боядисаните сини жерави, които стояха като оръдия, бранещи подстъпите към кулата. Отляво на гарата, кацнала на петдесет стъпки над водата, спря влак.

Минах покрай охраната и влязох в подземния паркинг, част от който беше наета от „Декер Уорд“. Попитах служителя къде да поставя велосипеда си и той ми посочи няколко мотоциклета: един „Харли Дейвидсън“ и три БМВ-та. Паркингът представляваше нещо страховито. Компанията го използваше съвместно с една голяма инвестиционна банка и той вече беше наполовина пълен с колите на инвестиционните банкери. Почти всички бяха германски — мерцедеси, поршета и БМВ. Събрани накуп, те създаваха представата за отчайваща липса на въображение, смекчавана донейде от един черен „Корвет“ и едно яркочервено „Ферари Тестароса“. Оставих велосипеда си незаключен — едва ли някой щеше да спре погледа си върху него при това изобилие от скъпоценни камъни.

Изкачих се до площадчето в подножието на кулата. То също беше безупречно — редици току-що извадени от разсадника дръвчета, игриво фонтанче в центъра, изящни ниски стени, пейки от скъпо дърво. Кулата се издигаше високо в небето, покривът й все още бе забулен от мъглата и парите, струящи от тръбите близо до върха й. Дори и в този час имаше доста хора: измъкваха се от входа на железопътната гара, от подземните паркинги и от процесията таксита, забързани към четвъртитите масивни сгради в ъглите на площадчето, или, като мен, към централния комплекс на самата Канари Уорф.

Нервно прекосих ултрамодерния атриум с магазините от осемдесетте години — „Блейзър“, „Сити Органайзер“, „Бърлиз“ — и минах в кафявото мраморно фоайе на Уан Канада Скуеър. Влязох в един празен асансьор и се стрелнах нагоре през четиридесетте етажа, докато стигнах офисите на „Декер“.

Приседнах на един мек черен кожен диван в приемната и изчаках Джейми под предупредителния поглед на добре отгледана дежурна блондинка. Той дойде след минута, забърза към мен с протегната ръка и ухилен до уши.

— Успя! Направо не вярвах. През цялото време ли въртя педалите?

— Разбира се.

Той ме огледа от горе до долу.

— Хубав костюм. Надявам се, че ще се отървеш от стария. Да ти кажа, внимавай, когато го изхвърляш. Нали знаеш, токсични отпадъци и така нататък.

— Задържах си го. По сантиментални причини. А и освен това той сигурно е единственият костюм с автентичен произход от развиващите се пазари. Поне тук.

Джейми се засмя. Дрехите му не бяха крещящи, но аз знаех, че харчи големи суми за тях на Джърмин стрийт и в околностите й. Не можех да преценя това само по вида им, но Джейми ме беше уверил, че хората, с които се сблъсква ежедневно, ги оценяват. Според него това беше необходим разход.