В него имаше листче — миришеше странно на препарат за почистване. Единствената дума, написана там, беше „Адам“. Тя погледна листчето, после вдигна очи към двамата мъже.
— Кой е този всъщност?
— Отговорът е част от това, което се опитваме да разберем. Цялата кариера на баща ти беше отдадена на тази загадка.
— Неговото име е Адам, но вие не разбирате… какво?
— Идеята за имена липсва в тяхната култура. Адам и Боб са само наши етикети.
— Боб?
— Е мъртъв.
Още една смърт, отбеляза мислено тя. Но кой в този свят можеше да общува с мисли и да не използва имена?
— Следващата ни стъпка ще е да те изпратим да се представиш на ръководителя на вашата част от проекта. Той работи в много малък отдел с повишени мерки за сигурност — каза подполковник Лангфорд. — Не трябва да говориш с него за миналото си, за срещата с нас, за нищо, което не е абсолютно наложително, за да си свършиш работата. Разбираш ли?
Всичко започваше да изглежда все по-налудничаво.
— Значи просто така да отида при този човек — командващия ми офицер — и да му кажа — какво?
Подполковникът й подаде плик.
— Няма нужда да казваш нищо. Дай му това. Той ще те инструктира по-нататък.
Тя взе плика, разбира се: вътре имаше заповеди. Понечи да го отвори.
— Не.
— Не? Не мога да отворя собствените си заповеди? — Тя поклати глава. — Защо ли не се изненадвам?
Той й подаде карта с адрес в Индианаполис.
— Ще отидеш в новата си месторабота. Полковник Майкъл Уилкис те очаква — видя го на погребението. Ще получиш следващите си заповеди устно от него… Лорън, искам да разбереш, че за цялата тази тайнственост има много основателна причина. С времето ще си изясниш тази причина и ще се озовеш в същата позиция, в която сме ние — това е тайна, която няма да се поколебаеш да защитиш с живота си.
Докато вървеше към паркинга, Лорън обмисляше странната заповед да се представи на адрес в Юнивърсити Хайтс в Индианаполис и да стигне там преди шест вечерта. Не беше невъзможно, като се имаше предвид, че разстоянието бе малко над сто мили, а тя разполагаше с пет часа. Типично за военновъздушните сили обаче. Беше работила две години в отдела по снабдяване и изведнъж, макар да й оставаше време само колкото да се прибере и да грабне четката си за зъби, трябваше да тръгне тъкмо към Индианаполис от всички възможни места — и при това не към съоръжение на военновъздушните сили, доколкото можеше да прецени.
— Вземи си багажа и тръгвай — беше казал Лангфорд. — Без сбогувалия, електронни съобщения и телефонни обаждания.
Тя имаше приятели, живот — или поне нещо като живот. Не, по дяволите! Моли в офиса щеше да се чуди къде е, също и Чарли Блейн, с когото започваха да стават повече от приятели, но той беше на мисия за зареждане с гориво и нямаше да се върне през следващите четиридесет и осем часа — така че щеше да намери апартамента й празен, мобилния й телефон — изключен и електронната й поща да препраща всички съобщения.
Боеше се да не се сблъска с някой познат по пътя към къщи, но всичко бе спокойно. Тя познаваше военновъздушните сили: сегашният й командващ офицер, генерал Уинтърс, щеше да бъде надлежно уведомен за прехвърлянето й и т.н., но нищо нямаше да стане гладко. Несъмнено следващото нещо, което щеше да получи от сегашния си отдел, щеше да бъде уведомление, че е напуснала самоволно.
Четиридесет и пет минути си приготвя багажа. Накрая добави и малкия албум със снимки. На нея и баща й през годините. После слезе до паркинга и натъпка всичко във форда.
И потегли, без да поглежда назад.
Носеше се на запад по шосе 70. По радиото пускаха музика от миналото й. Лорън започна да се замисля за сънищата на баща си.
Като малко момиче затискаше глава с възглавницата и молеше Бог да му помогне. По-късно отиваше в спалнята му, за да се опита да му даде някаква утеха. Откриваше го с широко отворени очи, да крещи и да тръска глава — но не можеше да го събуди.
Казваше, че Виетнам се връща да го преследва. Беше летец и имаше награди. Имаше и белег на гърба. Казваше, че много хора изгорели живи в походна болница, запалена от виетнамците. Безпомощни хора, хора без лица, без крака. Той бил със счупена ръка и лоша инфекция, но поне можел да тича.
Разбира се, имаше един проблем. Тя много добре знаеше, че баща й не е служил във Виетнам. Беше виждала военната му книжка — и никъде не беше отразено да е служил там.