В другия край на града първият му малък експеримент даде плодове. Джийн Ралф Петерсен беше управлявал „Петерсен Тексако“ през последните трийсет и една години, преди това този пост бе заеман от баща му. Преди да стане гараж, се наричаше „Петерсен-Майкелсон“, универсален магазин, конюшня и ковачница. В момента Джийн беше в кухнята на къщата си зад сервиза. Приготвяше си кафе и пържена шунка. Бен, кучето му, се разхождаше нервно.
— Искаш пак навън ли? В този студ? Навън е минус дванайсет.
Бен се втренчи в него, толкова продължително, че той прекъсна заниманието си и го загледа.
— Бен? Какво ти е? — Да не би животното да имаше някакъв пристъп? — Хей, Бен!
Направи крачка към кучето, а то внезапно се озъби, издаде пронизителен писклив вой и скочи срещу господаря си, както вълк скача върху сърна.
Джийн залитна назад към печката и размаха ръце. Бутна тигана и шунката излетя сред пръски цвърчаща мазнина. Усети как изгаря гърба му… а кучето летеше към гърлото му.
Като вулкан, който постепенно е набирал сили, Джийн изригна. Хвана нагорещения тиган и го стовари върху Бен, но кучето беше изпълнено с неумолима ярост и отхапа парче от врата и рамото на господаря си, преди да бъде отхвърлено назад.
С див крясък, самият той оголил зъби, Джийн се нахвърли върху кучето и двамата се затъркаляха по пода.
Биеха се, кръв пръскаше навсякъде, отхапани пръсти падаха по плочките, муцуната на кучето беше размазана от тигана — но накрая животното победи. Джийн остана да лежи на пода с оцъклени очи и посивяло лице. Бен, неговият спътник през петнайсет щастливи години, наведе окървавената си муцуна към лицето на господаря, когото обожаваше, и почна да го разкъсва.
Част девета
Умира момче
Глава 28
На двайсет и пет хиляди мили височина се случваше събитие, което — стига да им беше известно — би приковало вниманието на всеки мъж, жена и дете на Земята. Към голям сложен сателит, напълно черен, но видим под безмилостната слънчева светлина, се приближаваше малък яйцевиден обект. Обектът грееше в сребърно, но не беше онова, което изглеждаше на пръв поглед — малък космически кораб. Нещото проблесна, промени се в много по-сложна форма, увисна до сателита и плавно се свърза с края, който беше обърнат към Земята.
В сателита се включиха релета и по повърхността му се отвориха малки отверстия. Ракетните двигатели избълваха огън. Ориентацията на сателита се измести от заснежения център на Съединените щати към линията, където сушата свършваше и започваха водите на Атлантическия океан. После той продължи над океана, далеч от място, където би могъл да нанесе някакви щети.
Обектът се отдели от сателита, отново стана овален и се отдалечи.
Луис Крю дишаше по-тежко, отколкото му се искаше, много по-тежко. Земният въздух имаше половин процент по-малко кислород от този в родния му свят, но тази разлика имаше осезаем ефект. Освен това дробовете му не бяха свикнали със замърсяването тук и с годините състоянието им се беше влошавало. Сега горяха и хриптяха — беше тичал с всички сили. Знаеше, че Уилкис е дошъл тук преди половин час. Момчетата от Планината се бяха обадили рано сутринта да потвърдят, че колата на Уилкис е идентифицирана — взето под наем волво — и за десетина минути я бяха локализирали със сателита. От този момент всяко негово движение се следеше.
Но защо, по дяволите, той се намираше в силоз за зърно? Луис се беше опитал да разбере, но не проумяваше, а това го плашеше. Влезе, спря да си поеме дъх… и видя Уилкис да се спуска надолу по една рампа.
Крю се мъчеше да успокои дишането си: съсредоточи енергията си в слънчевия сплит, после я освободи и скочи напред, към Уилкис.
Хвана се за рампата, усети я как се разтресе. Чу как затрака. Уилкис го наблюдаваше от другия край, предпазлив, готов…
А после разтърси яростно рампата… и тя пропадна под краката на Крю. Той полетя надолу и падна по гръб.
Рампата нямаше да поддаде така, освен ако Уилкис не я беше повредил. Оказа се клопка и Луис беше попаднал в нея. Уилкис плавно скочи долу.