Деляха ги само няколко метра. Крю лежеше по гръб и се мъчеше да си поеме дъх.
Уилкис се хвърли към него. Луис успя да се претърколи и се изправи. Полковникът залитна, разтърси глава и се скри, изчезна в сивкавия прах, който изпълваше огромната зала.
Това беше краят. Луис знаеше, че ще го застрелят, просто нямаше какво друго да се случи — беше загубил. Зае воинска стойка, с леко разкрачени крака, и се подготви. Взираше се в праха, опитваше се да чуе нещо през подлудяващото тракане на конвейера.
Странно, Майк не стреляше. Но защо? Той беше дошъл тук сам. Нима Майк не беше съобразил това?
— Добре, хора — викна Крю достатъчно силно, за да е сигурен, че Уилкис ще го чуе. — Ако падна, стреляйте на месо.
От лявата му страна имаше четири големи елеватора, високи по двайсетина метра и с диаметър десет. Отдясно и високо над главата му се намираше разпределителната система на силоза, огромен механизъм от скрипци и вериги, направляващи кофите на конвейера, който се издигаше на височина двадесет и три метра и можеше да се насочи към всеки от елеваторите. По-нататък бе кабината, в която се намираше системата за управление на силоза. Конвейерът работеше. По каква причина, не беше ясно.
Много внимателно Крю започна да се обръща. Ако Уилкис не предприемеше нещо, щеше да тръгне към вратата, през която беше влязъл. Прахът щеше да го скрие, също както бе скрил противника му. Беше бърз и имаше шанс да успее.
Навлезе по-дълбоко в пътя на воина и засъбира енергията покрай гръбнака си. Имаше пистолет — в страничния си джоб, — но силозът за зърно беше умен избор: не можеше да се види нищо на повече от метър.
Майк сигурно беше наясно, че колкото по-дълго изчаква, толкова по-големи стават шансовете на Крю за бягство.
И в следващия миг го видя, съвсем наблизо. Очите на Уилкис бяха гибелни, проблясващи, твърди като камък.
Крю се хвърли срещу него, замахна с юмрук. Ударът попадна в лицето на Майк и го отхвърли назад. Но той се изправи и преди Луис да разбере какво става, ръцете на Уилкис се сключиха около врата му. Пръстите му сякаш бяха железни кабели, стягаха се около врата му, лишаваха го от въздух. Уилкис сигурно го беше видял да се задъхва. Беше атакувал слабото му място.
Крю го хвана за лявото ухо и дръпна. За миг нищо не се случи. Той задърпа с всички сили. Уилкис изрева през оголените си зъби. Главата му се наклони на една страна, бавно, бавно. На Крю вече му причерняваше — непрогледна топла тъмнина.
На осем хиляди мили оттам, в Кайро, пирамидите се издигаха под обгърнатото в смог нощно небе. Градът тътнеше — стремглав поток от светлини и шумове. Злокобен чакал, който обитаваше покрайнините на близките коптори, вдигна глава, наостри уши и зави. Кучетата в блоковете, обграждащи комплекса на пирамидите, започнаха да се разхождат нервно. Възрастен мъж, който наглеждаше опушена газова печка, спря, погледна нагоре, после извади стълба и се качи на покрива си.
Крю изрита Уилкис толкова силно, че той отхвърча във въздуха. Падна тежко, но се претърколи, скочи със смущаваща гъвкавост и пак изчезна в прахоляка. Крю жадно гълташе въздух. Гърлото му беше отчасти смазано, но все още можеше да диша. Изключи болката от съзнанието си, доколкото можа, и съсредоточи вниманието си върху сърцето си. Зачака, наблюдаваше праха за движение, повтаряше си настойчиво, че няма да умре тук.
Започна да му се струва, че тишината, която го обгръща, е тишината на смъртта. Значи беше спечелил. Видя последен лъч светлина да пропълзява по пода, слънчева светлина, която превърна пшениченото брашно в злато. Миризмата тук, сухият, неуловимо сладък аромат на зърно, му напомняше за дома.
Затвори очи и се съсредоточи върху събирането на достатъчно сила, за да се измъкне. И след секунди долови дишане. Съвсем близо.
Уилкис го блъсна в лицето толкова силно, че пред очите му избухнаха светлини, последвани от странна тъмнина. Опита се да вдигне дясната си ръка, но тя не му се подчини.
Пръстите отново се сключиха около врата му, този път с невероятна сила. Със зловещо изхрущяване трахеята му се пречупи.
В този миг в Кайро побеснелите кучета завиха, чакалите залаяха и затичаха в кръг, а възрастният мъж, облечен в бели одежди и с фес, кръстоса ръце на гърдите си с жест, който фараоните биха познали, и се поклони към пирамидите.
Близо до гробницата на Хуфу един от пазачите вдигна поглед от горящия до него мангал, намръщи се и повика колегата си. И двамата се обърнаха към пирамидата. Видяха по протежение на едната й страна да избликват чисто бели искри. Сякаш откъснала се от гърлото на самата Земя, вибрираща мелодия разтърси двамата мъже отвътре.