— Господин президент. Моментът настъпи.
— Наистина ли?
— Да, сър. Дори щеше да е по-добре, ако се беше задействал преди малко.
— И ще е наистина ограничено?
— О, абсолютно, сър. Минимални щети.
— Благодаря, Чарлз. — Президентът затвори.
Чарлз погледна телефона. Какво значеше това? Не беше отменил заповедта, нали? Не, тогава би го споменал… или не?
— Това президентът ли беше? — попита дъщеря му.
Той я целуна.
— Мама казва, че си важен. Наистина ли си много важен?
— Най-важното за мен е да бъда твой баща, тиквичке. — Той я сложи на скута си. Момиченцето го погледна в очите.
Намръщи се.
— Разтревожен ли си, татко?
Той прегърна любимото си дете.
Пожарникарите не само го преследваха, но и се обаждаха по радиостанциите си. След малко се чуха по-пронизителни сирени, последвани от още. Бяха повикали полицията.
Беше изчерпил възможностите си. Измъкна дистанционното на самолета от джоба си и активира джипиеса. Спря за кратко, колкото да въведе кодовата последователност, която щеше да събуди самолета. На всяка стъпка получаваше положителен отговор. Апаратът го чакаше, слава на Бога, непокътнат. После се изписа и приблизителното време на полета: четири минути и дванайсет секунди, преди да достигне сегашното му местоположение. Твърде много, по дяволите!
Лорън беше почти сигурна, че може да усеща Конър в ума си. Това беше удивително, като се имаше предвид, че той не беше в близост до базата, не можеше да бъде. А не беше успявала да се свързва със съзнанието на Адам, когато бяха на повече от няколко метра.
— Усещам нещо — каза тя. — Момчето е… развълнувано.
— Видял е експлозията. Как го усещаш?
— Сякаш да си спомниш за някого в сегашно време, ако това въобще ти звучи смислено.
— В опасност ли е?
— Не съм сигурна. Но е развълнуван.
Лангфорд набра телефона на Крю и отново попадна на записаното му съобщение. После позвъни на Пит Симпсън.
— Идентифицирахме колата на Уилкис. Локализирахме присъствието му в града. Съобщих на Луис веднага. От Планината казват, че колата му все още се намира пред силоза.
Роб благодари на Пит и затвори. Погледна през прозореца. На хоризонта се кълбеше дим.
— Ще отида в града.
— Идвам с теб.
— Не и докато Майк не е заловен. Искам първо да си изясня какво става.
Тя го пусна да върви.
Отвъд железопътното депо Майк можеше да види центъра на Уилтън. Насам идваха коли, двайсет-трийсет души тичаха по широката улица, която минаваше през депото и завиваше покрай силоза. Поне един-двама от тях щяха да са измежду човешките му бомби и сега отиваха право в обхвата на сигнала, който щеше да ги активира… заедно с всички останали.
Примамката му работеше отлично. В момента почти не изпитваше съмнение, че детето ще умре.
Тълпата се приближи до горящата сграда. Никой не можеше да види антената, камо ли да си представи, че е там, и да отгатне колко невероятно опасна е.
Струите от пожарникарските маркучи правеха снега на киша. Майк се измъкна от укритието си и затича към тълпата, право към една жена, която бързаше към пожара заедно с дъщеричката си.
— Здравейте — подхвърли и се присъедини към тях.
Жената го погледна и се ококори.
— Той е ранен — каза момичето.
— О, Господи… Ей сега ще се обадим за лекар. — Жената започна да рови из чантата си.
Полицейска кола изрева иззад ъгъла и се понесе право към тях през железопътното депо.
Уилкис сграбчи жената за рамото, извади пистолета си, тикна го пред лицето и й викна:
— Млъквай. Не мърдай!
Изгледа гневно момиченцето.
— Ако помръднеш, майка ти ще се прости с главата си!
Момичето нададе остър, безутешен писък.
Две минути и осем секунди до пристигането на самолета. Качването на борда щеше да е сложна работа. Трябваше да вземе детето.
— Спокойно — провикна се единият от двамата приближаващи полицаи.
— Да не си помръднал и на сантиметър. Един сантиметър и тя ще умре.
Жената се задави.
— Мамо! Мамо!
Полицаите замръзнаха.
Малкото момиче изкрещя към полицаите: