— Следващия път, когато се опиташ да запалиш Трета световна война, първо ме уведоми.
Като се имаше предвид мащабът на това, което се канеше да направи Чарлз, щеше да последва повече от мъмрене в Белия дом. Най-малкото щеше да влезе в затвора с доживотна присъда. Можеше дори да го осъдят на смърт.
Така че щеше да накара Джон Ворона да го направи. За него щеше да е по-лесно, така или иначе. Все пак беше активен агент на ЦРУ. Щеше да съобщи на Ворона, че президентът е дал одобрението си, но предпочита заповедите да се издадат неофициално.
Проблемът беше решен.
Докато пътуваха към града, Кейтлин и Дан бяха изпаднали в неловко мълчание. Въпреки молбите на Конър тя усещаше, че Дан някак е загубил мястото си в душата й. Трябваше да му е простила, но се оказа неспособна да го направи. На половината път към града, обвит в дим, който сега се извисяваше пред тях като буря във вечерното небе, Дан мълчаливо хвана ръката й. Тя го остави да го направи, без сама да разбере защо.
В колата на Уорнърови Конър се опита да държи мислите на другите далеч от ума си, но му беше трудно. Освен това продължаваше да се усеща като някой друг. В един миг беше самият себе си, в следващия имаше необятни, заплетени спомени за неща, които никога не му се бяха случвали, за летене през звездите, за ужасна самотност, за нещо, което беше ужасно, ужасно погрешно. Ала едно не беше погрешно: спомняше си Ейми, която седеше до него, сякаш я познаваше от хиляди години. Спомняше си я в живота и между животите, в зелените скитания на смъртта, да планират този живот заедно.
Ейми, за която почти не мислеше, освен когато се бяха показали един на друг миналото лято. Ейми, която обичаше да се смее и беше готова да се бие, ако не беше включена в нещо само защото е момиче. Погледна надолу към корема й и усети велика душа да чака, да се спотайва наблизо: тя щеше да се появи там след години, когато двамата се оженеха.
Потрепери. Как можеше да мисли за такива неща? Той знаеше тайните на мъртвите и на времето, знаеше ги със сигурност. За миг видя невероятно далеч назад през времето блестяща необяснима крепост и смъртоносни змии, пъплещи из древните небеса.
И можеше да види хората около себе си, наистина да ги види, и беше едновременно прекрасно и ужасно, много ужасно, защото техните тайни бяха дотолкова част от него, колкото и неговите собствени.
Имаше чувството, че шпионира душите им, като прониква през невидимите стени, с които бяха оградили крехките си съкровени нужди.
Поли проблясваше със зелена и жълта светлина и ако Конър поставеше ръката си в тази светлина, усещаше нещо подобно на бълбукащи мехурчета, което го радваше. Това му казваше, че бъдещият му шурей има добра душа. Беше сигурен, че Поли ще надрасне детинските си глупости. Щяха да се борят рамо до рамо във войните, които предстояха, които щяха да се водят за оцеляването на човечеството.
— Жестоко — каза Поли; гледаше издигащия се дим.
— Да — съгласи се Конър.
Спомените му от миналата нощ бяха мътни, но знаеше, че се е случило нещо невероятно.
— Тате, може ли малко по-бързо? — попита Поли.
— Не може в този сняг.
Поне не всички бяха изпълнени със злоба. Мислеха си за пожара. Господин Уорнър се тревожеше, че няма да стигне навреме, та Поли да може да направи снимки. Госпожа Уорнър правеше планове как да попречи на момчетата да се приближат прекалено много. Повтаряше си, че ако се наложи, ще им се кара. В съзнанието на Поли нямаше нищо освен дим, огън и нетърпеливо вълнение.
Конър сложи ръце пред лицето си и се отпусна, издиша дълбоко. Имаше чувството, че костите му го гъделичкат, че въздухът, докосващ кожата му, е някак по-различен. Трябваше да се научи да се контролира. Беше оплескал нещата с майка си и баща си, като се беше разкрещял за брачните им тайни.
Можеше да чуе вътрешните им гласове много ясно, особено този на баща си. Знаеше, че е така заради импланта в баща му, и в същия момент долови запитване: някой — Кошер ли се наричаше? — го питаше дали иска да се имплантират други хора. Те щяха да сложат имплант на всеки, когото посочеше, и той щеше да може да чува мислите им съвсем ясно, независимо къде се намират.
Отърси се от тази мисъл. Не беше глас, а още мисли, нахлуващи в ума му — не бяха негови собствени, бяха като дим, който се смесва с друг дим.