Кейтлин гледаше пожара и тълпата. И изведнъж видя, че някой пада… и един полицай, младият Тори Райт, се навежда над него.
— Това не е ли доктор, Бендинър? — попита тя.
Тори Райт вдигна палката си и заудря възрастния мъж по главата. Тя заподскача.
— Господи, той ще го убие! — извика Кейтлин. Никой друг не им обръщаше внимание. После други двама започнаха да се бият, един пожарникар внезапно захвърли маркуча си и тръгна нанякъде, маркучът се заизвива като някаква полудяла змия, месинговият накрайник бе като смъртоносна глава.
— Какво става, Дан?
— Трябва да намерим Конър. — Той се огледа, но беше трудно да се ориентира през ледената мъгла на водата от маркучите. — Конър!
Кейтлин видя Марси — на двайсетина метра. Замръзна: не знаеше какво да направи. Марси я погледна и се усмихна — уязвена, засрамена усмивка. И направи крачка напред.
Кейтлин направи същото.
— Кейтлин, прости ми. Не знам какво стана. Не мога да го обясня и… толкова ме е срам.
Огънят ревеше, водата тътнеше. Двете се прегърнаха.
— И аз не знам какво става, Марси — каза Кейтлин.
Заляха ги пръски.
— Не исках да… О, Кейтлин!…
Внезапно зарязаният от пожарникаря маркуч се надигна като атакуваща кобра. Кейтлин отскочи, а маркучът удари Марси в лицето и тя падна.
— Господи, удари я! Помогнете — изкрещя Катлийн на пожарникарите. — Помогнете й.
Дан дотича и клекна до Марси. Челюстта й бе счупена, от устата й бликаше кръв, очите й бяха оцъклени и неразбиращи.
— Марси — изкрещя той. — Помощ! Тя умира! Умира!
Един от пожарникарите се обърна… но не гледаше Марси — гледаше нещо в тълпата. Кейтлин се огледа за Конър, но не го видя.
— Дан, трябва да й помогнем.
В този миг Дан чу нещо, чу го в лявото си ухо, така ясно, сякаш вътре имаше включено радио. Беше гласът на Конър: „Тате, ела! Веднага!“.
Имплантът — осъзна, че е сложен там заради Конър, за да помогне на Конър. Светкавично се изправи.
— Вече никой не може да й помогне. Кейтлин, Конър ни вика, чувам го… Заради импланта е, Кейтлин! Трябва да го намерим.
Конър се беше вцепенил, стъписан от ставащото. Деца, възрастни, десетки хора, се взираха не в пламъците, а в него. И съвсем определено го обкръжаваха. Чуваше мърморещия им шепот. Сякаш бяха загубили цялата си човечност и се бяха превърнали в ръмжащи животни, които имаха само един враг на тази земя…
Но в това нямаше никакъв смисъл. В училище му се беше сторило разбираемо, но не и тук. Никой не би трябвало да се интересува от него. Бяха дошли при силоза, за да видят пожара, а не за да преследват едно дете. Наблюдаваше ги как бавно го заобикалят. Всеки миг някой от тях щеше да скочи върху него. „Убий“, чу той, веднъж, два пъти, трети път, но по-голямата част от мисълта беше по-примитивна от думи, беше нечленоразделно животинско ръмжене и всеки път, когато Конър помръднеше, ръмженето се усилваше, ставаше все по-високо и по-зловещо. А хората се приближаваха.
Чарлз Гън влезе в пилотската кабина на ТиАр-4 и контролните пултове примигнаха и се активираха. Той включи плазмения двигател. Тъй като беше ден, трябваше да използва камуфлажната маскировка по целия път. Щеше да отиде в Уилтън. Искаше да наблюдава ставащото отблизо. Просто нямаше друго решение. Освен това би могъл да се свърже с Майк — чрез системата за сигурна връзка между всички ТиАр по света, която не можеше да бъде проследена отвън.
Джон вече изпълняваше заповедта за линейния импулсен усилвател. Най-вероятно щеше да започне да изпраща импулси след час — освен ако президентът, който въобще не беше глупак, не беше премахнал всички скрити възможности за достъп в операционната система на Пентагона.
— Зареждане приключено — съобщи самолетът с нежен женски глас.
— Включи щита.
— Щитът включен.
Той натисна бутона на интеркома на гърлото си.
— Какво е положението?
— Готов сте за излитане, сър.
— Отвори вратите.