Тя седна.
— Сър, съжалявам, че трябва да разсея илюзиите ви, но аз не съм преминала никакво тренировъчно обучение — никакво. Не съм подготвена за това. Изобщо нямам представа какво правите тук, но какво той да е, то е убило…
Трябваше да спре. Тъгата и болката задушиха думите й.
— Лорън, познавах баща ти от години. Трябва да разбереш, че това, което ще ти кажа, дори да звучи коравосърдечно или жестоко, няма за цел да те нарани. Баща ти би го казал сам, ако беше сред нас. Щеше да ти каже: войнико, имаш дълг. Изпълни дълга си.
— Сър, с цялото ми уважение, заявявате ми, че баща ми е загинал при изпълнение на служебния си дълг, а после ми казвате да продължа оттам, докъдето е стигнал, без никаква подготовка или обучение. Бих искала да разбера тази заповед малко по-добре. Знам, че ще работя с някой, наречен Адам, и че баща ми е работил с него и някой, наречен Боб. И в резултат на това баща ми е загинал. Само това знам.
Уилкис се изправи толкова внезапно, че тя го последва машинално. Обърна й гръб и отиде до прозореца.
— Няма подготовка, няма и време. Искам да слезеш долу веднага, защото имаме проблем, и вярвам — не, знам — че си единственият човек, с когото разполагаме и който може да помогне.
Опита се да й се усмихне и тя отново видя студенината, този път по-ясно, отколкото на погребението. Този човек беше фанатик. Тя се зачуди възможно ли е да се вярва на фанатик?
Баща й го беше направил. Това беше командващият му офицер, този хладен мъж с внимателно подредения си кабинет и лъскавата си кола.
Той я заведе до малък асансьор под централното стълбище.
— Долу ще се срещнеш с много способен мъж — той ще ти помогне.
Лорън влезе в полутъмния асансьор. Имаше усещането, че се спуска бързо — и доста по-дълго от минута. Когато вратите се отвориха, видя нисък млад мъж в бял стерилен костюм… беше четвъртият мъж от погребението.
— Аз съм Анди Морган — представи се той — Добре дошли в комплекса.
— Това място е доста дълбоко.
— Намираме се на дълбочина шейсет метра. Дълбоко в скалния пласт. — Той тропна с крак по пода. — Базалт.
Тя долови още един глас. Стенеше изтощено. И ядосано.
Огледа се, но не видя никого.
— Кой стене?
Морган поклати глава и каза:
— Бива си те.
— Кой стене? Какво става тук?
— Лорън, чуй ме. Ще се срещнеш с него след секунди. В известен смисъл. Това, което чуваш, минава през два метра дебела стоманена стена, допълнително защитена с високоинтензивни електромагнитни полета.
— Тогава как е възможно да го чувам? Защото го чувам кристално ясно. Този човек е в агония.
— Аз не мога да го чуя.
— Но това е лудост! Чуй го само как вие!
— Тъкмо способността ти да чуваш тези мисли е причината да си тук.
— Какви мисли? Той плаче!
— Трябва да влезеш вътре — каза Анди Морган. Със същия тон, с който би й казал, че е време за първия й боен полет или за спускане по Ниагарския водопад в бъчва.
Зад него имаше стоманена врата, залостена и с големи лъскави резета. Защо някой би положил толкова много усилия, за да държи някого заключен по този начин? Какво бяха затворили тук — някакъв побъркан свръхчовек? Тя се опита да потисне неясните си и фантастични подозрения, да не кажем страхове, и да се съсредоточи върху конкретните знания, които щяха да са й необходими тук, в чисто практически план.
— Агресивен ли е?
— Скъпа, той лети вътре! Блъска се в стените, откакто полковникът гушна букета. Извини ме. Откакто баща ти почина.
— Преди да вляза, мисля, че ще е по-добре да ми кажеш какво точно се е случило с него.
Мъжът наведе глава.
— Никой ли не ти е казал?
— Нищо не ми казаха.
— Добре, баща ти получи драскотина.
— Драскотина?
— Която предизвика алергична реакция, толкова остра, че му изтече кръвта.
Нямаше нужда да мисли много. Седна на единия от двата стола пред пулта за управление.
— Не мога да го направя.
Морган беше благовиден, възпълен, с много тъжни очи.
— Изпратиха те тук, без да ти кажат абсолютно нищо, нали?
— Точно така.
— Добре, ще съм откровен с теб. Чувала ли си за пришълци?
— Да, тези без зелена карта.
— Другият вид.
— О, зелените човечета ли? Не се интересувам от такива неща.