— Може би ще е по-добре да разгледаш кабинета на баща си.
— Наистина бих искала.
В другия край на малката стая имаше врата. Без табелка с име. Той отключи и Лорън видя малко помещение без прозорци, със стоманено бюро, два стола и походно легло. Имаше също така етажерка с книги, отрупана с трудове, посветени на електромагнетизма и НЛО. Тя прочете заглавията: „Нашественици“, „Превъплъщения“, „НЛО — червен код“, „НЛО и националната сигурност“, още и още — десетки.
— Личните му вещи са горе. Можеш да избереш какво да задържиш. — Той вдигна една обърната върху бюрото снимка. — Сигурен съм, че ще искаш да я запазиш.
Снимката накара сърцето й да се свие, а очите й да се напълнят със сълзи — на нея бяха двамата с баща й. Беше направена, когато бе на дванайсет. Бяха в Кейп Мей, Ню Джърси, тя беше с новия си бански костюм, а любимият й териер Приси беше още жив. За миг усети аромата на соления въздух, спомни си радиото, свирещо някъде по плажа, и чу пърхането на ветреца.
Анди нагласи снимката на бюрото.
— Това вече е твоят кабинет.
— Значи там вътре има пришълец?
— Баща ти беше негов емпат — и ти ще бъдеш негов емпат.
— В смисъл?
— Ще установиш, че можеш да виждаш картините в ума му, и ще ни ги описваш.
Баща й беше пазил голяма тайна.
— Трябваше да ме обучат.
— Баща ти искаше да почака, докато натрупаш повече опит във военновъздушните сили. Нали разбираш, записваш се, носиш униформа, но за да станеш част от тая побъркана организация, се изисква време.
— Аз съм възпитаник на военновъздушните сили от главата до петите.
— Той разбираше това. Уважаваше го. Но дългът е нещо различно. Имам предвид нашия дълг. Да пазиш толкова огромна тайна е ужасно бреме. И най-вече — да си даваш сметка, че всеки път, когато влезеш в тази стая, можеш да умреш. Всеки път. И въпреки това да продължаваш да го правиш, както правеше баща ти в името на военновъздушните сили, на родината и на бъдещето на човечеството.
Той се вгледа в снимката.
— Трябва да влезеш и да успокоиш Адам. Ако не можем да го накараме да се укроти, буквално ще се убие от блъскане в стените. Като имаме предвид, че го прави, откакто баща ти умря, наистина сме отчаяни, лейтенант.
Или трябваше да поеме меча на баща си, или да го остави да лежи и да обрече смисъла на живота му да почива в ковчега до него.
Всъщност нямаше истински избор. Никога не беше имало. Тя пое дълбоко дъх.
— Добре, какво да направя?
Той я преведе през стоманената врата към малката зала за преобличане. Тя застана гола под душовете в стените и тавана, въртеше се бавно с ръце над главата, както я бе инструктирал — зелена, миришеща на химикали течност се изливаше върху нея.
Все още мокра, тя нахлузи оранжевия изолационен костюм и намъкна дебелите неудобни ръкавици.
— Електромагнитно активен е — обясни Анди. — Ако го докоснеш, ще се разпростре в нервната ти система и ще започне да контролира тялото ти. Нали не искаш това да се случи?
— Не, разбира се.
— Намажи си лицето с вазелин. Това е инжектор с адреналин. Ако усетиш нещо като гъдел в гърлото, притисни го към крака си и изчезвай.
Докато бъркаше в контейнера с вазелин, тя си помисли, че ръката на баща й е била последната, която е правила същото. Можеше почти да го усети до себе си, как й обяснява да не се бои, да си спомни за дълга си и че ще е с нея по всяка стъпка от пътя.
После нещо се промени. Стаята, мъжът — всичко около нея изчезна. Внезапно се озова в друга стая. Стая със стени от неръждаема стомана, черен под и флуоресцентен таван. На масата лежеше мъж, гол, заобиколен от хора със защитна екипировка, стерилни костюми, предпазните стъкла на шлемовете им бяха спуснати — както си му е редът. Мъжът беше станал виолетов, гърдите му се издуваха, от очите и от носа му по бузите му се стичаше кръв — като сълзи.
Халюцинацията, или каквото и да беше, беше толкова жива, сякаш тя наистина беше на това място. Можеше дори да чуе съскането на климатика и приглушените гласове на докторите зад маските — опитваха се да спасят мъжа на масата.
Той се закашля, задави се. Някаква сестра монотонно докладваше: „Кръвно налягане 280 на 200, сърдечен пулс 160, кръвното налягане се покачва, глюкоза 320 и се покачва, още една прехвърлена граница…“
Чу се пронизително скимтене и кръвта започна да блика през кожата му, обливаше маските им и стерилните им бели костюми, плъзгаше се и се стичаше към пода, бликаше от всяка негова пора — мъгла от кървави розови капчици, изхвърляни сякаш от хиляди малки дупчици по тялото му.