— Ще умреш от студ — каза й. После очите му се затвориха по начина, по който се затварят очите на хората, когато умират, и Лорън извика пак:
— Помощ!
Внезапно очите му се отвориха. И потънаха в нейните.
— Имаш задача, войнико.
Разплакана — молеше се на Бога за живота му, — тя затича да изпълни дълга си.
Между дърветата беше тъмно. При всяка нейна крачка от клоните на боровете падаше сняг. Но пък и другите събаряха сняг и беше лесно да ги проследи.
Заслуша се.
В този миг, смайващо и, реши тя, съвсем неуместно… се случи нещо. Беше захвърлена обратно в детските си години и правеше първите си крачки.
Това беше зовът на Адам!
Но Адам беше мъртъв, така че…
Лорън долови движение между дърветата — сянка помръдна сред клоните, мярнаха се големи нежни очи, като на елен.
В същия миг Конър, който тичаше напосоки, видя лицето на Лорън в съзнанието си толкова ясно, все едно тя се намираше на телевизионен екран, разположен на метър пред него. Очите й бяха изпълнени със странна светлина, лазурносиня като небето, посипана по ръбовете с милиони други цветове, най-богатата, най-красивата светлина, която беше виждал.
Лорън също го виждаше в този миг, сякаш в края на тунел от светлина, който минаваше през дърветата.
Забърза напред, бореше се с мъглата от падащ сняг и шибащите борови клони, а светлината проблясваше сред снега, едва доловима, изчезваше на моменти, сетне се появяваше отново.
Преди да успее да стигне Конър обаче, се появи нечия фигура. По-големият от двамата тийнейджъри. Държеше пушка и я беше насочил. В същия миг Конър изплува сред дърветата. Младият Келтън се извърна към него.
С бързо движение Лорън вдигна оръжието си, стреля и младежът падна в снега. Тя се приближи към Конър.
Момчето се обърна към нея, взря се в лицето й, после погледна пушката… и буквално изчезна пред очите й.
Все още го виждаше, но само в съзнанието си, стоеше и се взираше в нея. Както беше правил Адам, по същия начин като Адам.
Лорън клекна, сложи пушката в снега и каза:
— Конър, Конър, няма да те нараня. — Изпрати образ как го прегръща. Внезапно в главата й се появи образ на Конър: как се моли, смирено протегнал ръце. „Няма да те нараня“, изрече тя в съзнанието си по същия начин, по който говореше с Адам.
Проблясък на движение се появи пред нея, после още един, този път по-ясен. Конър отново бе тук. Лорън го прегърна. Съзнанията им сякаш се преплитаха вихрено и това беше чиста наслада и радост, като преброяването на всички числа до последното — и да знаеш, че предстоят още по-съвършени числа, които очакват да бъдат открити.
Сред дърветата се показа Кейтлин и Конър понечи да се втурне към нея, но Лорън го задържа за миг и попита:
— Къде са другите стрелци? Можеш ли да кажеш?
— Затвори очи — отвърна той.
Тя видя мъж — лежеше в някаква падина, ранен в рамото… и жена, беше го прегърнала. Бяха се притиснали един към друг, очевидно отчаяни, и се опитваха да запазят топлината си. Джон и Мег Келтън се бяха отказали от битката.
— Какво става? — попита Конър.
Лорън пак го прегърна.
— Всичко ще свърши, миличък. Много скоро ще приключи.
Лицето му се обля в червенина, той стисна раменете й.
— Какво има? Защо ме мразят толкова много?
— Конър, всичко ще се оправи, трябва да се оправи.
Той се отдръпна от нея, вглеждаше се в мислите си.
— Трябва да помогнем на баща ми.
Затичаха се и тримата, осъзнаваха, че поне засега са спасени и че могат да спасят живота и на други.
Откриха Роб и Дан, и младия Тери — лежеше наблизо, сгушен в снега. Оказа се, че Лорън не се беше престарала и момчето нямаше сериозни травми, просто беше в шок. Очите му бяха изпълнени със страх и то продължаваше да клати глава.
— Какво, какво… — повтаряше шепнешком. — Какво?
Щеше да излезе от това състояние по някое време, колкото и ужасно нещо да му беше причинил Майк, наранявайки психиката му.
Дан беше в съзнание и те го повдигнаха. Конър свали якето си и го подложи под главата му.
Лорън се наведе над Роб. В мига, в който го погледна, очите й се напълниха със сълзи. Докосна посивяващото му лице. Очите се взираха, устните бяха леко отворени, сякаш изумени от смърт, която се беше оказала и откритие. С треперещи пръсти тя склопи очите му. После коленичи, въздъхна тежко и се отдаде на скръбта.