Конър се приближи.
— Все още не е мъртъв. — Каза го, сякаш е най-странното нещо на света. Сложи ръка на челото му и очите на Роб потрепнаха и се отвориха. — Виждаш ли?
Роб се вгледа в нея, безмълвен. Лорън го погледна, после погледна Конър, после отново Роб.
— Помогни ни — помоли я Конър. Кейтлин се опитваше да изправи Дан.
— Ей сега — каза Лорън. Беше преминала основно обучение по оцеляване и оказване на първа помощ. Прегледа Дан и видя, че рамото му е пронизано от куршум. Костите за щастие не бяха засегнати и рамото, макар и разместено, не беше раздробено от изстрела. Но беше изгубил доста кръв. — Трябва да го откараме в болница, още сега.
По пътя към колата зърна някакво движение сред дърветата отстрани. Обърна се, но не успя да различи нищо. С ужас установи, че не е взела пушката. Това беше глупаво, но също така и знак, че е в състояние на шок. Трябваше да е много внимателна и да се насили да мисли логично. Носеше отговорност за всички. А оцеляването абсолютно винаги зависеше от подробностите.
Движението се мярна отново.
Дан също го видя и възкликна:
— Елен.
— Конър? — попита тя.
Момчето й направи знак да мълчи. Продължиха към колата, като се ориентираха по следите, оставени по времето на лудостта и ужаса. Дан извика от болка, докато го прехвърляха през оградата на Нидърдорфер.
— Трябва ни линейка — каза Кейтлин.
Лорън отвори мобилния си телефон. За щастие бяха достатъчно близо до града, за да има сигнал. Обади се в „Алфред“, свърза се с адютанта на Роб и докладва Лангфорд като тежко ранен, а пилота като загинал при изпълнение на служебния си дълг. После уреди въздушна евакуация. Заради смутовете в града можеше да се забави, но нямаше какво повече да се направи.
Военновъздушните сили щяха да дойдат да приберат своите мъртви. Бедният млад пилот, щяха да приберат праха му в кутия и да я изпратят в дома му, щеше да лежи почетен от земята и спомените на тези, които са го обичали. Но може би Роб щеше да избегне тази съдба, щеше да оцелее.
„Ще се омъжиш ли за него?“
Тя се засмя:
— Стига да мога.
Кейтлин й хвърли въпросителен поглед.
— Тери — каза Конър, — майка ти и баща ти са добре.
После погледна към Лорън.
— Там има още някой.
— Знам. Роб.
— Не, друг е, близо до Роб. Пълзи. Опитва се да ме достигне.
— Може ли да го направи, Конър?
Момчето поклати глава.
— За какво говорите? — попита Дан.
— Нищо — бързо отвърна Конър.
Лорън чу в ума си: „Не им казвай, че мога да чувам мислите им“. „Добре, Конър, няма да кажа.“
Дан докосна импланта в ухото си. За миг му се стори, че пак чува Конър, гласът му бе странно омекотен, идваше от центъра на собствената му глава. Трябваше да разбере какво значи това — но не сега. Сега трябваше да спаси семейството си. Облегна се на Кейтлин, докато вървяха, и тя прошепна:
— Обичам те, Дан, спомних си всичко и те обичам.
Колкото и да го болеше, тези думи го изпълниха с вихър от преливащо облекчение. Прегърна я, притисна я към себе си и почувства в глъбините си любовта, която съзиждаше душата му, любовта към Кейтлин.
Тя го целуна и тази целувка сякаш му вдъхна нов живот — докато едно неловко движение не предизвика изгаряща болка в рамото му.
Сълзи бликнаха от очите му, но Дан успя да се усмихне и закрачи към колата.
— Ще сменя гумата.
— Ние ще я сменим — заяви Лорън.
Бяха на шейсетина метра от колата.
— Ще тръгнем право по Уилтън Роуд — каза Кейтлин — и отиваме в болницата в Беривил. Освен ако лудостта не е обхванала всичко? Така ли е? Знаеш ли нещо, Лорън?
— Спрете. — Лорън не можеше да повярва на очите си. — Не мърдайте.
Огромно куче скочи на покрива на колата.
Глава 34
Взираше се право в Конър, дълга лига се точеше от зейналите му челюсти.
— Божичко! — възкликна Дан.
— Това е Манрико — поясни Кейтлин. — Кучето на Джон.
— Конър, какво става? — попита Лорън.
Момчето отстъпи крачка назад.
Кучето скочи от покрива, пристъпи към него.
— Не го гледай в очите — предупреди го Лорън.