— Мамо — успокои я той, — всичко е наред. Те не са… засегнати. Пусни ме да отида.
Тя го пусна.
Конър се качи в микробуса.
— Пропуснахте го, нали? — попита Поли.
— Направих снимка с телефона.
— Мамо! Татко! Нали ви казвах, че са изпуснали бунта! — Той погледна приятеля си с блеснало от възторг лице — В града имаше безредици и Националната гвардия дойде с хъмвита, цялата история ще се появи по всички новини. Беше абсолютно невероятно, и ти го изпусна, дребосък. Мама трябваше да те откара вкъщи, ха-ха!
Кейтлин се наведе към прозореца и каза:
— Дан има нужда от медицинска помощ. Трябва да го закараме в Беривил, колкото се може по-бързо.
Високо в небето блестеше сребърна точка. Малкото превозно средство, където тримата Крадци бяха живели толкова много години, сега беше празно. Железните плотове, където Кейтлин и Дан бяха смесили душите си, където беше положена Марси, и Конър, и толкова хиляди други през вековете, сега бяха пусти и безмълвни.
Сякаш беше жив — а можеше и да е така, — малкият кораб се завъртя сякаш търсеше накъде да се отправи.
Ала нямаше място, където да отиде. Висеше самотно в празното небе.
Конър седеше тихо между Поли и Ейми на последните седалки на микробуса. Пред тях майка му и Лорън поддържаха баща му.
Усещаше страданието на баща си, чуваше уплашения шепот, идващ от импланта, който ги свързваше, но възнамеряваше да е много, много предпазлив, когато слуша предаваното от него, и да го прави само ако е абсолютно наложително. Искаше любовта на баща си, а не неговия страх.
Слушаше свистенето на колелата, тихите гласове на възрастните и нещастните хлипове на Тери и продължаваше да усеща отсъствие в себе си, и колкото повече го чувстваше, толкова по-добре разбираше какво значи липсата на Кошера. Краткото време, през което беше част от него, му бе създало усещането за музика и той съзнаваше, че може да дирижира тази музика, може да я направи ярка и величествена, и истинска.
Един ден може би щеше да е достатъчно силен, за да се свърже сам с Кошера, да го присъедини към съзнанието си. Дотогава обаче щеше да е сляп в най-дълбокия смисъл на думата.
Имаше нужда от тримата Крадци, те бяха втъкани в съществото му, част от него, можеше да усети смътно далечното присъствие на Кошера да го вика: „Конър! Конър!“, но не можеше да отвърне, не и без съзнанието на тримата Крадци, които да усилят и препратят отговора му.
Конър се плъзна от тялото си над заснежената гора и последва блестящата сребърна нишка, която го свързваше с изгореното място близо до оградата на Нидърдорфер, където лежеше жалка купчина от парцали и пръчки и празни черни очи.
„Събуди се — каза той в тайния ефир на съзнанието. — Върни се при мен.“
За миг снегът се размести, но съвсем малко — пораженията, които беше понесъл Две, бяха твърде големи.
Една мисъл изникна в съзнанието на Конър от нова част в ума му: „докле се не скъса сребърната верижка и не се съдере златната превръзка…“11, и той разбра, че това е любовта, описана в Библията, таен код за тези, които знаят.
— Ето — прошепна той — иде, припка по планината…12
И сред полето останките на сивия запърхаха под нощния вятър.
На седалката пред него Тери Келтън хлипаше, главата му беше клюмнала на гърдите.
Конър си помисли: „Мога да му помогна“. Не знаеше как или защо може да напуска тялото си. Беше му известно всичко за астралното пътуване — беше експериментирал с него, както и с гледането от разстояние и всички подобни неща, защото разбираше физиката на суперпозицията и начина, по който електроните в мозъка по време на медитация могат да станат неопределени, да не са само на едно място, и как това може да се използва за броденето по скрити пътища.
Плъзна се навън и нагоре и видя с ума си четирима души с униформи на военновъздушните сили и две алуминиеви носилки в снега. Видя и че Мег и Джон са живи.
— Майка ти и баща ти са живи — каза на Тери. — Но Джимбо и Манрико не оцеляха.
Тери се обърна назад.
— Откъде знаеш?…
Конър срещна погледа му. „Душата ти знае“, каза в ума си. Тери примигна, после погледна настрани и се умълча. Накрая прошепна:
— Благодаря ти, че ми каза.
Конър имаше още работа. Затвори очи и извика в ума си тримата Крадци, така както се бяха появили миналата нощ, смутени и уплашени, криещи се зад дърветата и ужасени, че могат да направят грешка. Представи си ги как подскачат в нощта по начина, по който го правеха тогава, толкова притеснени, че го плашат, и толкова неспособни да разберат как да не го правят.