„Знам, че е умрял заради мен.“
Лорън не отговори, не можеше, защото едва сега осъзна колко много е обичала Адам. Всичките й други любовници бяха просто играчки. Адам беше извисяващата се любов на живота й и онази малка стая с канапето и картините на майки с деца беше символ на всичко, което никога нямаше да се случи.
В някакъв смисъл Адам я беше дарил с дете, не беше ли така?
„Конър.“
„Престани, Лорън. Спри веднага!“
„О, не!“
Той примигна, изпъна гръб и се вгледа към верандата. Това не беше Лорън — тя беше приведена, със затворени и пълни със сълзи очи, чашата й щеше да се разлее всеки момент.
Изправи се.
— Отиваш да спиш ли?
Той едва я чу. Излезе на верандата.
— Конър?
Нощта беше огромна и пуста, небето — обсипано със звезди. Студът режеше, но някак приятно, сякаш студените зимни звезди бяха част от мъката му.
Лорън се появи зад него, после дойде и майка му и му подаде палтото. Беше обула топли чехли от агнешка кожа.
— Защо си станал в три през нощта, ако смея да попитам?
После зад оголените дървета се появи проблясък. Просветна и изчезна.
— Това фенерче ли е? — попита майка му.
Но Конър вече тичаше по стълбите на верандата и през заскрежения двор.
— Хей — извика; гласът му разкъса дълбоката тишина.
Втурна се през дърветата — разбутваше вейките, пробиваше си път между удрящите го клони. Излезе от горичката… и видя на стотина метра малкия кораб, който лежеше в основата на всичко — почти докосваше земята.
Сега не блестеше ярко. Всъщност едва примигваща синя светлина танцуваше по повърхността му. Докато го приближаваше, видя, че е по-голям, отколкото изглежда.
— Конър! Конър, спри!
„Погрижи се за нея, Лорън. Кажи й, че съм добре.“
„Така ли е?“
„Нямам представа.“
Приближи се още до нещото. То издаваше странен тракащ звук, като от топчетата на въртящ се лагер. Имаше кръгъл отвор, не люк, просто отвор. Можеше да види дървената конструкция, която, поддържаше тънкия външен слой. Натисна го и корабът подскочи леко във въздуха.
Надникна вътре.
После майка му го настигна.
— Не — каза тя с глас, изпълнен с ужас. — Трябва да се махнем оттук.
— Мамо, чакай.
— Конър, бягай! — Тя го дръпна и го повлече обратно.
— Не! — Той се отскубна от нея. Вмъкна се в кораба и видя седнали на малка пейка трима много опърпани и проскубани сиви.
— Здрасти, приятели.
Те се размърдаха, дръпнаха се.
„Здрасти, приятели.“
„Благодаря ти — дойде притесненият отговор с невинния им механичен глас. — Благодарим ти за живота си.“
„Аз ли ви върнах към живот?“
„Конър, ние сме част от теб.“
— Конър! О, Господи, Конър! — Майка му го избута и влезе. Очите й, замъглени от сълзи, проблясваха гневно, лицето й бе обляно в пот въпреки студа. Тя оголи зъби като диво животно и Конър осъзна, че всъщност се е превърнала в животно. — Спомням си това нещо — изсъска тя. — И то е ужасно, то е зло, Конър.
Тримата Крадци се отдръпнаха към стената. Вътре в съзнанието си виеха и плачеха.
„Останете спокойни“, изпрати им послание Конър. После каза високо:
— Мамо, седни.
До отсрещната стена имаше два тесни черни плота.
Щом ги видя, тя стана съвсем непреклонна. Ръцете на сивите се издигнаха към бузите им, устите им се разтвориха. Те се притиснаха към стената, колкото се може по-плътно.
— Конър, това място… — Тя погледна железните плотове. — Беше като някакъв кошмар. Не мислех, че е… това.
Кейтлин се приближи до плотовете и докосна единия.
И Конър видя как тя се променя и става отново момиче, точно както Ейми беше станала жена пред очите му преди броени часове. Красиво русо момиче, с лунички, облечено в тънка лятна нощница.
После около нея се появиха звезди и той видя на плота до нея момче, и звездите обградиха и двамата.
Когато видението свърши, майка му стоеше до единия плот и тупаше с юмрук по черния грозен метал.
— Конър — прошепна, — това е мястото, където ни събраха с баща ти. Точно тук.
Той я прегърна.
— Ако не го бяха направили, тогава целият ми живот… Никога нямаше да срещна баща ти. — Тя поклати глава. — Конър, те са ни направили, направили са семейството ни.