После главата му се извърна и тя видя лицето му… и студено острие прободе сърцето й.
В същия миг видението на бащината й смърт изчезна.
Лорън осъзна, че все още е в стаята за преобличане. Анди я държеше да не падне.
— Съжалявам — промълви тя. Стегна се и отстъпи крачка назад. — Мисля, че е от… дълбочината.
— Щом казваш. — Той я прегърна през кръста.
— О, я стига!
— Спокойно де. Просто исках да ти помогна.
Тя издиша, после поклати глава. Беше толкова истинска… Наистина живо и реално.
Той я наблюдаваше.
— Добре ли си?
— Не. Не съм.
— Да не беше пристъп, защото…
— Това е моя работа, ясно?
— Добре. Извинявай. — Той замълча за момент, после, понеже тя не каза нищо повече, продължи: — Сега ще отворя клетката. Когато влезеш, ще видиш стол и маса. Седни на стола.
— Това ли е всичко? Това ли ми се полага да знам?
— Ние знаем само толкова. Честно казано, това, което правеше баща ти и което знаем, че си способна да правиш ти, не е обяснено. Просто трябва да го направиш.
— А ако не успея?
— Мина теста — каза той, отиде до клавиатурата и набра комбинацията. — Аз ще съм в контролната зала. Ще можеш да ме виждаш и чуваш, както и аз теб. Ако забележа, че си в опасност, ще те изтегля оттам. Но понякога нещата вътре се случват невероятно бързо.
После излезе от стаята за преобличане и затвори тежката врата. Малко по-късно, тя чу гласа му — с леко металическо звучене — от вградения в тавана високоговорител.
— Чуваш ли ме?
— Да.
— Добре. Отварям вратата.
Чу се силно изщракване, после звук като от вихрушка и вратата на малката стая се плъзна. Лорън видя помещение, осветено от, както й се стори, ултравиолетова светлина. Напомни й за изложбата „Животните на нощта“ в кливландския зоопарк, където прилепите и другите нощни създания бяха заблуждавани, че през деня е тъмно.
— Няма ли нормално осветление?
— Не се тревожи, че няма да го видиш. Няма да можеш. Ако успееш да го забележиш, смятай се за късметлийка. Дебни го с периферното си зрение.
Въздухът я блъсна. Беше сух, много сух. Направо усети как лицето й се сбръчква, толкова беше сухо, почувства как устните й започват да се напукват. Смисълът на вазелина й стана ясен.
Стаята не беше голяма, може би шест на шест метра. Стените й изглеждаха направени от гума. В отсрещния край имаше прозорец и тя успя да различи Анди, седнал зад контролния пулт. Лицето му беше окъпано от зелена светлина, струяща от уредите пред него.
Внезапно нещо премина край нея — толкова бързо, че тя се изви назад и размаха ръце. Наподобяваше жуженето на муха, но не на малка муха, не. По-скоро с размера на ястреб.
Имаше и глас: скимтящ, виещ, стенещ. Най-странният глас, който беше чувала, може би заради ехото, което оставаше едновременно в ушите и ума й, сякаш чуваше едновременно звуци и мисли, които бяха отражение на звуците.
Удар, жужене, удар, жужене, удар, жужене преминаваха през стаята, а с тях и скимтенето, виенето и стенанието — изнемощели и жални.
Видя нещо — просветване на нещо блестящо черно. Около педя — и издължено. Беше освен това възхитително живо — огромно блестяща око. От устните й се изтръгна писък. Висок и изтъкан от чист ужас.
Виенето се усили. Вече звучеше безутешно, сякаш нещото беше усетило отвращението и уплахата й и това го отчайваше още повече.
— Почакай — каза тя. Смътно забеляза, че Уилкис стои до Анди в контролната зала.
— Седни на стола — нареди Уилкис по интеркома.
— Къде е той?
— Движи се заедно с очите ти, така че изглежда неподвижен. Окото не може да види нещо, което е неподвижно.
— Като скала или планина.
— Не — обясни Уилкис. — Когато гледаш нещо, каквото и да е, ти се движиш, затова го виждаш. Тъй като Адам непрекъснато прави микроскопични флуктуации, съответстващи на честотата на трептене на окото ти, той не се регистрира от зрителния ти нерв.
— Какво означава това, по дяволите?
— Нека го кажем така: ако наистина искаш да го видиш, направи рязко движение. Докато го правиш, се съсредоточи върху периферното си зрение. И ще го съзреш.
На не повече от трийсетина сантиметра за миг се появи сянка, после изчезна.