— Той е тук! Над главата ми!
После съществото отново започна да скимти; и можеше да го усети как фучи из стаята. Все по-често, преминаваше на съвсем малко разстояние от лицето й. Сети се, че баща й е бил одраскан, и седна, неспособна да помръдне от ужас.
— Спокойно. Справяш се чудесно.
Уилкис й кимна и й се усмихна.
— Това е някаква ужасна измама — изкрещя тя. — Шибана лъжа!
Изправи се. Адам профуча толкова близо, че тя нямаше друг избор освен пак да седне. Пак стана — и пак се повтори същото.
— Той те харесва, Лорън — каза Уилкис.
Усещането беше като да откриеш прилеп или някаква друга гадина в косата си. Как баща й беше успявал да издържи? Тая работа беше абсолютно откачена.
— Какво ще правим с пришълеца? — изкрещя тя. — Как изобщо сме го пленили?
— Взехме двама от тях след катастрофа в Ню Мексико. Може й да са ни ги изпратили нарочно, не можем да сме сигурни.
Свистене и стон покрай ушите й.
— Махни се!
— Той иска да те докосне! Остави го да те докосне!
Лорън размаха ръце над главата си.
— Не искам. Ще ми изтече кръвта.
— Това беше злополука. Той е съкрушен от загубата, затова се държи така. Успокой се и изпълнявай заповедите ми.
Образи на баща й преминаха през съзнанието й, като снимки. С тях дойде и тъгата и дълбокото разкаяние. Беше ясно, че пристигат отвън, макар че не беше сигурна откъде го знае. Беше все едно да всмукваш дим от чувства.
— Шшш… — прошепна тя. — Спокойно, миличък… — Погледна към контролната зала.
Жуженето спря.
Нещо се отърка о бузата й.
— Мисля, че току-що ме докосна… Знам, че съжаляваш — прошепна тя. — Знам… — Отново хвърли поглед към контролната зала. — Какво да направя сега?
Никакъв отговор.
Лорън се опита да успокои пришълеца. Започна да рови из паметта си, опитваше се да открие думите на някоя песен от детството си, някаква успокояваща мелодия. Баща й хич не го биваше в пеенето. Майка й обожаваше Елвис, но моментът не изглеждаше подходящ за негова песен.
После се появиха проблясъци от видения. Светлината в центъра на стаята стана тъмночервена и на масата се появи мъж, седнал срещу Адам. Ярка зелена светлина като от лазер подскачаше във въздуха. Мъжът беше баща й.
Беше толкова истинско, толкова хубаво да го види отново, че сълзите дойдоха почти мигновено. А после тя чу „ох“ в главата си и разбра, че Адам е осъзнал коя е.
— Да — каза тя. — Да, той ми беше баща.
Ох! Ох!
— Да, наистина — успя да промълви тя през сълзи, — и на мен ми липсва, липсва ми много.
Следващото, което видя, беше блестяща красива жена, с лице, заобиколено от ореол златиста светлина. Това беше самата тя, осъзна Лорън, такава, каквато я виждаше Адам.
Емпат. Някой, който предава емоции. Оказа се, че й е в кръвта. Нямаше нужда от обучение. Може би беше нещо в гените. Може би предците й бяха ясновидци или вещици, или нещо подобно. Дядо й по бащина линия беше дошъл от Ирландия… и това май беше всичко, което знаеше за предшествениците си.
В контролната зала полковник Уилкис и Морган се спогледаха.
— Върти я на малкия си пръст — каза Уилкис.
— Със сигурност, сър.
— Знае как да се отнася с тях тая малка гадинка. Забележителен е.
Не казаха нищо повече. Лорън Глас беше пленена. Нямаше да избяга, никога, не и докато не последваше баща си, когото Адам беше убил с одраскване.
Част втора
Тримата Крадци
Отвлякоха малката Бриджет за седем, години далече. Когато се върна, когато се върна, приятелите ги нямаше вече.
Глава 3
Дан влезе в кухнята и отърка лице във врата на Кейтлин. Тя тъкмо миеше спанака — извърна глава, наслаждавайки се на ласката. В техния случай дори тринайсетте години брак не бяха достатъчен меден месец и тя изобщо не се беше наситила на съпруга си.
Бяха се срещнали тук, в Бел, два дни след като той пристигна. Странно, но и двамата бяха израснали в Мадисън, Уисконсин, само на няколко пресечки един от друг. Дан се разхождаше из кампуса по безцелния начин, така характерен за него, оглеждаше се и се усмихваше, въпреки че нямаше никаква причина да се усмихва. Беше изключително привлекателен и човек трудно би го взел за преподавател, камо ли за специалист по физиологична психология. Но тъкмо това беше заниманието му. Сега Бел се беше превърнал за него в точка, от която няма връщане. Най-накрая беше достигнал решаващата година за назначение и след няколко дни кариерата му тук — както и приятно устроеният им живот — щеше или да продължи, или да приключи.