После се появиха звездите, милиони малки звезди, всички златисти и зелени и движещи се като огнени искри, носени от бурен нощен вятър. Заобиколиха децата, завъртяха се вихрено около телата им. Движеха се с грацията на огромен пасаж риби, прииждащ към тялото на едното дете, после през въздуха към тялото на другото. Това се повтаряше отново и отново и всеки път звездите проникваха в абсолютната голота на телата им — и вените и органите засилваха. Светлина извираше от крещящите им уста, изскачаше от ушите и очите им.
Децата се бореха, но не можеха да се изправят, крещяха, но никой не им обръщаше внимание. Мъчението, ужасно, но и някак красиво, продължи.
От другата страна на континента, в Колорадо, един млад офицер вдигна телефона и се обади във Вашингтон.
— Сър, имаме „блестящо момче“, реещо се над Мадисън, Уисконсин.
— Откога? — долетя умореният глас на подполковник Майкъл Уилкис.
— Двайсет и две минути, сър. Не показва признаци на движение.
Уилкис си погледна часовника. Беше почти четири сутринта.
— Добре направихте, че ме уведомихте, ъъъ…
— Лейтенант Лангфорд, сър.
— Да. Благодаря ви. — Той затвори телефона. Енергичният лейтенант щеше да изпрати изтребител, ако „блестящото момче“ се задържеше още малко. Не биваше да оставят някое от проклетите неща да се застои над гъсто населена зона след изгрев-слънце. Майк се зачуди каква ли дяволска работа преследва, въздъхна над собствената си безпомощност, после изтръска едно хапче от шишенцето, преглътна го с чашата вода, която държеше до леглото, и пак си легна.
Би могъл да поиска Имън Глас да попита Адам относно неподвижното „блестящо момче“, но сигурно нямаше да го направи. Адам беше един от двамата сиви, които бяха заловили по време на необичаен инцидент в пустинята в Ню Мексико. Един от техните летателни апарати попадна в обхвата на новите мощни радари, които се изпитваха в Уайт Сандс, и се разби. Сивите не бяха очаквали наличието на подобни радари и летателната способност на кораба им беше нарушена.
Екипи на военновъздушните сили стигнаха до мястото на катастрофата и откриха двама от сивите все още живи. Третият не беше оцелял. Заедно те образуваха триада, еквивалента на едно човешко същество. Лишени от трети партньор, който да допълни способността им за взимане на решения, двамата, които бяха останали живи, бяха сравнително безпомощни и пленяването им беше възхитителен успех… освен, разбира се, ако не беше изкусна измама от страна на сивите.
Човек общуваше с тях чрез мисъл — всъщност Имън беше единственият, успял да го направи.
По някакъв начин използваше съзнанието си, за да обменя картини с тях. Беше странно и никой не беше сигурен дали наистина става нещо, но това беше всичко, с което разполагаха. Все пак част от технологичната информация, която Имън беше получил от съществата, съдържаше ценни научни идеи, така че вероятно цялата работа не беше пълна загуба на време.
Но така и не успяха да разберат какво правят сивите с хората. Беше ужасно, в това нямаше съмнение. Ужас, връхлитащ от небето ужас, срещу който военновъздушните сили не можеха да направят нищо. Затова всичко се пазеше в тайна и щеше да си остане тайна.
Той изстена, обърна се на другата страна и примирено зачака хапчето да подейства.
Децата се бореха, извиваха се, гърчеха се. Дан видя нещо бяло. Вгледа се, мъчеше се да разбере какво е, докато се бореше с мъглата, която пречеше на зрението му. Беше много тъмно, но все пак можеше да различи нещото. То се клатеше, сякаш беше закачено на простор, и той си помисли, че може да е голям чаршаф, мокър, защото капеше, капките прозвънтяваха в метал някъде долу.
Беше странен чаршаф, имаше подобие на лице, уста, зейнала като на риба на сухо, и две размазани черни дупки над нея. Бяха ли очни орбити? Реши, че трябва да са, защото над тях нещо тъмнееше — приличаше на коса. После видя, че е вълниста и светла, и осъзна, че е руса коса — а той беше видял русата коса на Кейтлин, когато тя запали клечката.
Опита се да произнесе името й, но излезе само немощен шепот. Искаше майка му, баща му, чичо Франк, който беше страшен здравеняк, да дойдат и да им помогнат.
Кап, кал, кап.
После видя, че има още един, с къса тъмна коса и лице, сякаш разкривено в огледалата от Къщата на ужасите в увеселителния парк на Мадисън.
Вгледа се в него и разбра: това беше неговата кожа. Но ако тя беше там горе, а той тук, тогава…