Стомахът му се преобърна, сърцето му бясно заблъска в гърдите, гърлото му стана сухо като посипано с пепел. Искаше да изкрещи, искаше да помоли Бог за помощ, но не можеше да издаде нито звук.
Някъде в тъмното се чу неясно жужене. Нещата от мрака идваха. Той се огледа, но знаеше, че няма да ги види — никога не беше успявал да ги види.
После кожата му излетя нагоре и напред, разгърна се като огромен облак над него, облак със зейнала уста и дупки вместо очи, и се спусна нежно като падането на росата, когато лагеруваш под звездите, и го обгърна в най-дълбоката топлина, която бе изпитвал.
Той въздъхна дълбоко от чисто човешко удоволствие и искрено облекчение. До него Кейтлин също простена и той разбра, че тя също е била покрита със собствената си кожа.
Внезапно, без да са излезли през врата или нещо друго, сребърният кораб започна да се издига и се отдалечи над главите им, превърна се в точка. Вятърът виеше около тях, косата им се вееше и Дан реши, че са ги блъснали навън и че ей сега ще паднат в езерото и ще се удавят.
Под тях господин Емърс видя лъчите светлина да играят по летните облаци и възкликна:
— Какво става, по дяволите?
А Франк каза:
— Кълве…
Измъкнаха още един костур.
Дан се събуди с вик. Лежеше по корем, завивките бяха разхвърляни из стаята. Стана — беше страшно жаден, — отиде в банята, пусна чешмата и започна да пие. Майка му го чу и се появи зад него.
— Какво ти е, Дан?
Момчето заплака, прегърна я с всички сили, зарови лице в нощницата й — цялата беше вмирисана на цигари и джин.
— Какво ти е?
— Сънувах. Много лош сън, мамо.
Тя го заведе в стаята му, сложи го да легне и приседна на ръба на кревата.
— Индианци — хванаха ни и ни одраха живи.
— Кого са одрали?
— Мен! Мен и… нея. Не знам. Мен и момичето.
Хладната й ръка докосна челото му.
— Сънувал си, че си гол с момиче, а това е малко страшно, нали?
— Звездите — каза той. — Звездите…
Но не можеше да се сети какво точно за звездите. Затвори очи. Ръката на майка му го успокои, но някъде дълбоко в него, където се зараждаха писъците, някаква част си спомняше всички ужасни мигове и нямаше да ги забрави никога.
Майка му, въпреки че беше пияна и потисната, постоя още малко до него, после се върна в кухнята и поднови равномерните си и неотклонни нападения срещу бутилката евтин джин.
Кейтлин откри, че е на пода, гола и обляна в пот. Не знаеше как се е озовала тук. Бързо се изправи и осъзна, че я е страх да погледне отражението си в огледалото — ужасен, вледеняващ страх. Застана с наведена глава, подпря се на мивката и заплака.
Не можеше да проумее какво се е случило. Защо беше, гола? Какво правеше на пода? Кое беше онова момче — и защо изобщо си спомняше момче?
Отиде си в стаята и си облече нощницата. Седна до прозореца и загледа как луната се плъзга ниско над езерото. Миризмата на орлови нокти изпълваше въздуха.
После й призля, изтича до банята и повърна. Изми си лицето и зъбите — и най-накрая видя в огледалото собственото си измъчено лице. Неспособна да повярва на очите си, докосна стъклото. Сълзите напълниха очите й и започнаха да се стичат по бузите й. Тя отиде в стаята, легна и заспа мрачен и неспокоен сън на пленена душа.
Глава 2
В мрачния октомврийски предобед на 2003 лейтенант Лорън Глас наблюдаваше как спускат ковчега на баща й. Вече беше съвсем сама: майка и ги беше изоставила, когато тя беше на дванайсет — завърна се в Шотландия и така и не се обади.
На погребението присъстваха още четирима души: не ги познаваше. Предположи, че са от отдела, в който беше работил баща й. Не знаеше абсолютно нищо за този отдел нито името, нито с какво се занимава.
Вятърът разбърка цветята, които беше донесла, свещеникът довърши словото си и тя хвърли буца пръст — повтаряше си наум: „Няма, няма да плачеш“ — а после избухна в сълзи.
Беше умрял при изпълнение на служебните си задължения. Не й бяха съобщили как и не й бяха позволили да види тялото. Ковчегът беше запечатан с федерални печати, предупреждаващи, че отварянето му е престъпление. Оловна спойка запълваше процепа под капака. Беше поискала да я оставят насаме с него за малко, но дори това й бе отказано. Нямаше известие за смъртта му, нищо, което да отбележи постигнатото от него в този свят. Тя вярваше, че баща й бе живял като герой.