Бяха й дали пет хиляди долара компенсации за смърт и баща й беше записан като загинал при изпълнение на служебния си дълг.
Загинал как? При изпълнение на какъв дълг? Беше излязъл от къщи, както всяка сутрин. После сигурно бе карал до работата си. Живееха на Райт Пат в Дейтън, но той пътуваше до Индианаполис през дните, когато работеше, а те не бяха точно установени.
Докато церемонията приключваше, за нейно изумление над главата й прелетяха самолети във военна траурна формация — издигнаха се величествено към сивия хоризонт. После, в края на полето, почетният караул, за чието присъствие тя изобщо нямаше представа, стреля двайсет и един пъти. Най-високата чест. Прогърмяха барабани.
Погребваха го с най-големите почести — и тя изпита огорчение, че не знае защо.
Четиримата мъже вече се отдалечаваха от гроба. Тя бързо ги настигна.
— Ще ми кажете ли нещо?
Никой не продума.
— Моля ви, аз съм негова дъщеря. Кажете ми поне дали се е мъчил?
Един от мъжете, висок и толкова рус, че би могъл да е албинос, се обърна.
— Трябва ли да кажа „не“?
— Знаете ли как е умрял?
— Знам Лорън.
Той знаеше името й. Но кой беше този мъж, с безупречно ушит костюм, сив като есенните облаци, почти бяла коса и очи толкова бледи, че също изглеждаха бели?
— Кой сте вие? Ще ми кажете ли как е умрял баща ми?
— Ела в управлението. Можеш ли?
— Сега? Това заповед ли е?
— Мислиш ли, че ще се справиш?
Това вървене през гробището беше най-тъжното нещо, което й се беше случвало. Не разбираше тъгата, това беше нова територия за нея. Можеше ли да отиде до управлението съкрушена? Да говори, докато скърби? Можеше ли да изслуша тайни в това състояние?
— Искам да се прибера вкъщи — каза тя.
Той й даде адрес в базата.
— Помисли си. Нямаше да те молим, ако не беше…
— Знам, че е спешно. Очевидно е спешно.
— Аз съм Луис Крю — представи се той. — Ако нямаш нищо против, моля те, не споменавай срещата ни и името ми пред никого.
— Добре — отвърна тя. — Ще ми кажете ли какво се е случило с баща ми?
Той се втренчи в нея продължително, толкова дълго, че й стана неловко. Преценяваше я. Но защо? Тя нямаше високи правомощия, беше низш офицер от снабдителната част, не беше тръгнала по стъпките на баща си към военновъздушното разузнаване.
— Ще ми кажете ли? — попита отново.
— Съжалявам, че се налага да те повикаме в такъв ден.
— Аз също.
Тя се отдалечи от него, подмина спретнатите редици еднакви военни гробове, в които военновъздушните сили бяха изсипали толкова много животи, в толкова много стоманени ковчези; повечето от загиналите бяха твърде млади и твърде невинни, твърде добри, за да заслужават да умрат по невероятните и ужасни начини, които им осигуряваха военновъздушните сили.
Дългът ги беше погълнал. Винаги дългът — дъхът и кръвта на баща й.
— Клетвата, Лорън, никога не забравяй клетвата. Може да те води до смъртта ти, но дори да е така, трябва да отидеш.
Беше си мислила: „Ако някой глупав президент ме изпрати в неизвестна страна, където дори не би трябвало да сме, дали е мой дълг да умра там?“
Знаеше отговора.
Беше ли смъртта на баща й безполезна? Надяваше се да не е, надяваше се, че водената траурна формация е повече от прощална почест.
Животът с баща й не беше идеален. Имън Глас беше взискателен и не особено доволен от начина, по който се развиваше кариерата й.
— Трябва да се постараеш, Лорън. Бъди готова, когато има нужда от теб, бъди решителна, когато е важно.
Колко заблуден беше. Той служеше в други военновъздушни сили, доколкото тя можеше да прецени. В нейните военновъздушни сили главните й безпокойства бяха свързани с раздути сметки и липсващи лаптопи, не с дълг и смърт сред колиби и палми.
„Кой си бил ти, татко? Защо се случи това?“
Баща й имаше кошмари. Не просто кошмари, а крещящи изблици на ужас, от които не можеше да се събуди. И човек не можеше да се приближи до него. Удряше я, а на сутринта беше толкова разстроен от това, което беше направил, че изпадаше в депресия за няколко дни.
Често питаше дали е казал нещо насън. Очевидно това го тревожеше, и то сериозно. Тя търсеше някакъв смисъл във виковете му, но така и не успя да го открие.