Качи се в колата си и завъртя ключа. С нетърпение очакваше отоплението да прогони всепроникващия канадски студ, който идваше от обширните равнини на север, разтърсваше оголените дървета и покритите със стърнища поля.
Подкара към къщи, мина покрай голямата сива база до апартамента им. Постоя в дневната — помисли си колко безлично изглежда всичко. Неизбежният пейзаж на стената, непретенциозните книги по лавиците, старият телевизор. И този стол, голям и удобен, а до него поставка за списания, запълнена с „Харпърс“, „Нешънъл Ревю“ и „Нешънъл Джеографик“.
Всичко толкова обикновено — и все пак толкова наситено с него, че всяка следваща стъпка извикваше още спомени и по-голяма самота.
Направи кафе и докато отпиваше, осъзна, че това е чашата на баща й. Не издържа и се разплака пак. Разбираше, че това са изстраданите сълзи на съкрушения, родени от тъгата и загубата.
Последното й признание за любов щеше да остане неизречено. Но най-важното, разговорът, който представляваше животът им заедно, никога нямаше да бъде приключен.
След цялата му кариера на погребението му имаше само петима души. А и то не беше обявено по никакъв начин. Явно неговият отдел не беше голям. Полковник, около петдесетте, с бадж Уилкис. Кой беше той? И дали това бе истинското му име. Друг, по-млад, подполковник Лангфорд. Към четирийсетте. После цивилен, нисък, със зле скроен костюм. Той беше плакал, мълчаливи сълзи, които отмахваше с ръка, сякаш бяха буболечки, полазили по лицето му. А после господин Крю, висок, с неопределима възраст, приличаше на шведския актьор Макс фон Сюдов. Елегантен костюм, а и тези очи… Сиво-бели. Уникални.
Хората на баща й. Неговите колеги. Тя тръсна глава, за да не мисли за тези мълчаливи мъже.
Отиде в спалнята и си легна, затвори очи, замисли се какъв ли ще е животът й оттук нататък.
Баща й имаше странни настроения, които понякога се разразяваха като бури. Беше огорчен от факта, че не бе успял да стане генерал.
— Заради проклетата ми работа. Никой друг не може да я върши, а това не е работа за генерал.
Мразеше я и я обичаше. Пиеше на кухненската маса, обръщаше водка след водка, а след това започваше да реди стихове, което беше прекрасно и плашещо, защото той имаше невероятна памет за поезия и защото когато изпаднеше в такова състояние, да стоиш до него беше все едно да се взираш в най-тъмната стая на света.
„Когато в спор със мрачната съдба — все едно го чуваше да казва в момента — си спомням моя минал в скръб живот… — И после я поглеждаше и добавяше: — Прости ми прекаления патос.“
— О, по дяволите — каза тя. — Ще ми липсваш, наистина ще ми липсваш.
Как можеше да е умрял? Как беше възможно да го убият при изпълнение на служебен дълг в Индианаполис?
Но все едно. Според него в деня, когато бе получила назначението си, тя беше поела към генералския чин. Той щеше да направлява кариерата й.
— Не можеш да станеш боен пилот, затова трябва да станеш част от важен екип.
Дълго се взира в заповедта й да се яви в снабдителната част. Застина загледан, толкова неподвижно, че накрая тя реши, че може да е заспал прав. После постави документите подчертано внимателно на облегалката на канапето. След това влезе в кабинета си. Чу го да крещи и се приближи до вратата, което не беше редно, но в крайна сметка се отнасяше за нея. Успя да долови само една фраза, повторена няколко пъти:
„Замразете я.“ И после започна да ругае човека от другата страна на линията, с озлобление, което надминаваше и най-страшните му избухвания. Това я изплаши, защото означаваше, че скритите страни от живота му по някакъв начин са свързани с нея.
Стисна още по-силно. „Когато в спор със мрачната съдба…“ Имаше и още нещо между нея и баща й, което се проявяваше в мигове на мълчание, странната му тъга, някакъв вид връзка, която изпълваше въздуха около тях, сякаш по някакъв начин свързваше умовете им. Или поне тя си въобразяваше така.
Телефонът иззвъня.
Тя погледна изписания номер. Обаждаха се от базата. Можеше ли да е мъжът от погребението на баща й? Можеше ли да я притиска толкова точно днес? Не вярваше.
— Ало?
— Лейтенант…
— Вижте, господине, вие от командващия състав ли сте, защото ако не сте, честно казано, се опитвам да осъзная смъртта на баща ми, моя единствен приятел, и просто няма да дойда.
Последва тишина. Продължителна.
— Да, от командващия състав съм — каза накрая той. — И това е заповед.