— Все пак мисля, че не трябва да го правя — каза тя. „Съжалявам, татко, но не ми се струва правилно.“
Крю изпъна дългите си крака и се наведе напред. Очакваше да я заговори, но той не каза нищо. Просто я гледаше. Нямаше някакво особено изражение, нищо подобно. Но тя се стресна. Определено. Много сериозен, много отговорен момент.
— Това ми прилича на скачане от скала, без да знаещ какво те чака долу.
Крю въздъхна. Беше ли това гняв? Потиснато нетърпение? Въобще не можеше да го разчете. Решаваш, че е светец, а после — нещо различно.
— Искаме да продължиш работата на баща си — каза Крю. — Ако издържиш този малък тест, разбира се.
— Спешно е — добави Лангфорд. — Ще трябва да започнеш още следобед.
Крю пак побутна формуляра към нея.
— Но… какво е правил?
— Моля те, помогни ни — настоя Крю. Гласът му беше все така мек, но отчаянието в него беше някак ужасяващо.
— Ами… ако не мога?
Той се усмихна, съвсем леко.
И внезапно тя осъзна, че не може да откаже. Не можеше да изживее остатъка от живота си в неведение за това какво е правел баща й, да знае, че е подминала тази възможност.
Беше убит все пак.
Подписа формуляра и го бутна обратно.
Подполковник Лангфорд го взе, сгъна го, пъхна го в един кафяв плик и каза:
— Ще получиш копие, подписано от министъра на отбраната.
— Шегувате се.
— Лорън, ти имаш уникална способност — каза той, наследена, както смятаме. Първият тест, който си направила, е бил успешен. Всъщност си единственият човек, успял да направи това за последните четирийсет години, през които тестът е бил даван под една или друга форма на всеки новобранец в Съединените американски щати, Канада, Великобритания, Нова Зеландия и Австралия. Единственият, който успя да се приближи до решението. Но не се учудихме, защото знаехме кой е баща ти.
Това звучеше малко прекалено.
— Какво точно искате да кажете?
— Ти си една на милиони, Лорън. Наследила си абсолютно уникални способности от баща си.
Какво можеше да означава това?
— Честно казано, нямам никакви специални умения.
— Трябва да те предупредя, че ще изпиташ необичайни преживявания. Искам да разбереш, че няма да е нито приятно, нито лесно. Не твърдя, че няма опасност, защото вече трябва да ти е станало ясно, че опасност има и че е голяма. Нещо повече, ние няма да сме в състояние да ти помогнем. Ще се наложи да се справяш сама. Съвсем сама.
— Но… но вие казахте, че има списък, подполковник Лангфорд. И че ще повикате следващия човек, ако аз не подпиша.
— Излъгах. И ти също ще го правиш. Много пъти. Това ще е голяма част от работата ти.
— Ако бях казала „не“ — въпреки татко, твърдо и окончателно „не“ — какво тогава?
— Щяхме да кажем нещо драматично, като например, че съществуването на човешката раса зависи от теб — отвърна Крю.
Думите увиснаха във въздуха. Невероятно. Налудничаво дори. Лорън не знаеше дали да се ужаси, или да се разсмее. Всичко изглеждаше толкова абсурдно, че избухна в смях — и това беше единственият звук в стаята, и остана такъв. Премести погледа си от едното сериозно лице към другото. Тези двамата май изобщо не се шегуваха.
Но тя беше момиче, едва на двайсет и две, и макар че това й харесваше, нищо не подсказваше, че има някаква необикновена мисия в живота.
— Твърде откачено е — каза тя бавно. — Наистина ли искате да ми кажете, че съм някакъв необикновен изрод?
— Нищо ли не знаеш за работата на баща си? — попита Лангфорд.
Тя поклати глава. Наистина не знаеше.
— Ти си това, което наричаме емпат. Можеш да чуваш мисли и да ги предаваш на други, които са способни да ги чуват.
— Да, татко имаше навика да се изразява така. Четеше научна фантастика — Артър Кларк и разни други.
Крю й подаде жълта бележка.
— Напиши първото, което ти дойде наум.
Тя взе хартията, замисли се за момент, после надраска първата дума, която й хрумна, и каза:
— Името на бръснаря на баща ми — Адам.
Лангфорд извади от джоба си плик.
— Този, с когото ще работиш, не може да говори. Неговият мозък е дотолкова различен, че без човек като теб можем да обменяме само най-основни идеи. Като проверка, той ти предаваше името, с което го наричаме в този кабинет.
Подаде й плика.