Янко Перат
Сивият господар
Лунният блясък на нощта чезнеше, но денят още спотайваше багрите си. През тази млечна сивота, която не беше нито ден, нито нощ, много бавно, с крачки на опитни алпинисти, двамата се изкачваха нагоре към скалите, които само преди миг се отърсиха от мекото обятие на нощта и като мрачни великани пробиха висините, образувайки остри силуети върху мътната белезникавост на чистото небе. Свежият утринен въздух, който като че ли се стичаше от околните върхове, накара Яна да затрепери. Студът се промъкваше под дрехите и стигаше чак до костите.
— Студено е, а?
— Да, Франце, цялата треперя, но бързо ще се стопля, за мен ти не се страхувай!
— Изглежда, трябва да побързаме. Ще можеш ли да вървиш по-бързо?
— Защо, Франце, нали преди малко каза, че имаме достатъчно време! Знаеш, че въздухът е много остър. Трябва да дишам с отворена уста, а пък не съм свикнала.
Всъщност Яна никак не беше доволна, почти съжаляваше, че реши да участва в това изкачване. Може би причина за лошото й настроение бе така ранната утрин, може би мисълта за петте години, прекарани в долината, нощта, изминала в бдение или пък всичко заедно.
— Само да излезем горе, под ония голи скали, и малко ще си отдъхнем.
— За мен не се бой, Франце, ще вървя — отвърна му с тих глас, както обикновено. Не искаше той да разбере, че й е криво и че е крайно измъчена от нощта в колибата, където не успя да мигне.
Изминалата нощ я изтощи до крайност. Неприятностите идваха една след друга. Колибата, в която надвечер се приютиха, беше изоставена от няколко седмици и цялата беше просмукана от есенна влага. Щом запалиха огън, влагата се обърна на па̀ра, която притискаше дима към земята и всичко вътре се покри със сажди. Клепките на Яна пареха и боляха, докато помещението не се изсуши и димът започна свободно да излиза през отвора на стряхата.
Дълбоко в сърцето си повече се ядосваше на себе си, отколкото на Франце. Той непрекъснато се грижеше за нея. Сам приготви чая и извади храната, определена за вечеря. После донесе отнякъде наръч сено и й направи постеля близо до огъня. Самият той се задоволи с дълга, но тясна дъска, която също премести до огъня. Най-много от всичко я измъчи усилието да възпре яда си и старанието да изглежда весела, макар че сълзи напираха да рукнат от очите й.
Боеше се, че няма да издържи дълго, че ще покаже своето душевно раздвоение. Затова веднага след вечеря си легна. Метна якето върху главата си, стисна го здраво, натрупа сено под главата си, за да стане по-високо, и се престори, че вече спи. Всяко нейно движение бе като на опитен алпинист, свикнал да нощува където и да е. Франце я гледаше с тих възторг, но нищо не каза. И тя мълчеше. Съзнаваше, че това са остатъци от минали спомени и от това, което някога умееше. Скоро усети под себе си земята, чиято твърдост не можеха да смекчат няколко наръча сено, донесени от Франце. Почти веднага започнаха да я болят костите, но не искаше да се покаже разглезена и задиша така дълбоко, като че ли отдавна беше заспала. Тъй като очите й бяха затворени, тя усети как Франце покри гърба й със своето яке. Сетне чу да слага нови цепеници в огъня и да се намества върху дъската. Дълго слуша пращенето на огъня, после до слуха й достигна равномерно и силно дишане. Франце спеше дълбок, здрав сън.
„Вече няма защо да се преструвам“ — помисли си с облекчение, обърна се на гръб и загледа опушения таван, осветен от трепкащата светлина на огъня.
Защо всъщност е тук? Защо не си лежи в къщи, в мекото легло, покрито с чисти, приятно миришещи завивки?
Дойде тук да търси отговор на въпроса, който вече толкова време я измъчваше и тровеше живота й. Какъв е този чар, който с такава непреодолима сила привлича Франце на лов в планината и й го отнема винаги когато тя най-силно желае той да остане вкъщи, при нея?
Колко пъти напразно се е мъчила да го спре и ако някога все пак е успявала да го задържи у дома, той през цялото време е оставал замислен и тъжен. Затова винаги е съжалявала, че не го е оставила да върви там, където го влече сърцето му.
Яна обичаше Франце. Искаше той да принадлежи само на нея, затова се стараеше да изпълва живота му колкото може повече и наистина успяваше. Единствено от пушката и от лова в планината не успя да го откъсне. От началото се дразнеше. Това чувство завладя сърцето й бавно, докато се превърна в ненавист, в някаква странна, пареща ревност към лова и планината, сякаш ставаше дума за човешки създания, които искаха да й отнемат мъжа. В душата си носеше една чувствителна, болезнена рана. Винаги бе желала да бъде всичко за него и остана дълбоко разочарована, когато не успя. Усещаше инстинктивна ненавист към всичко, което така привличаше и задържаше мъжа й. Беше много чувствителна и си въобразяваше, че той търси утеха за душата си в планината, а не в нея.