С такова настроение тя често мислеше какво да направи, за да го привлече още повече към себе си и да го откъсне от непреодолимата сила, теглеща го все на лов към планината, докато веднъж не й хрумна, че тя самата трябва да види и опознае своята „съперница“, която съблазняваше мъжа й и е по-силна от нея.
Не беше нужно да убеждава дълго Франце. Той без колебание й обеща, че следващия път ще я вземе със себе си, и ето че сега лежи на твърдата земя в колибата, гледа играта на сенките, образувани от трепкащите пламъци на огъня, и опъва разглобените си крайници.
Огънят догаряше, а тя не можеше да заспи. Таванът започна да приема фантастични форми в светлината на огъня, който изведнъж се разгоря с ярки пламъци, но много бързо изгасна и пепел покри нажежените въглени. През пукнатината в стряхата засвети луната и с нежната си, хладна светлина любопитно заопипва сивотата в колибата. Яна лежеше и с широко отворени очи гледаше лунния лъч. В нея оживяваха спомените и от тъмнината прииждаха мисли…
С облекчение стана, когато Франце се събуди два ча̀са преди изгрев-слънце и каза, че трябва да тръгват. Бързо се стегнаха, излязоха от колибата и поеха към върха.
Пътеката водеше рязко нагоре по стръмния, обрасъл склон в посока към варовиковите кули, които, съвсем тъмни, стърчаха пред височината, покрита с пелена от сняг, натрупан преди няколко дни. Клековите храсти от скалите като че ли висяха в синкавия здрач. Двамата стигнаха скалите точно в мига, когато иззад Червената канара се разляха ранните пурпурни зори. Всяка секунда щеше да се покаже и слънцето. Върхът Кърна вече беше видял изгрева, защото целият бе облян в пурпурен блясък. Снежните кристали мътно блестяха и очакваха лъчите на утринното слънце да ги изпълни с перли.
— Тук ще си отдъхнем, но само за малко. Заедно със слънцето излизат на паша и дивите кози! — рече Франце и свали раницата си. Постла якето си върху заснежената височинка, за да седне Яна.
— Там горе, виждаш ли, по онази тераса ще излезем при скалата, която не е толкова опасна, и ще стигнем чак до Лужница. Там ще видим диви кози.
— Зная! Тази пътека ми е позната още преди да стана жена на високопланински ловец — продума язвително тя, но Франце не я чу, защото беше отправил поглед към скалата Масонк и с бинокъла си внимателно разглеждаше планинските тераси.
„Дори не ме чува“ — помисли си обидено тя, защото той нито й отговори, нито пък показа, че я е чул. „По всичко личи, че всяка стара коза му е легнала на сърцето повече от мен“ — ядосваше се тя. Сигурно затова остана сляпа и безчувствена към красотата дори и тогава, когато меко я погалиха слънчевите лъчи, току-що пробили чистия, утринен въздух над Червената канара.
Очите на Яна се вглеждаха навътре в душата й и пред тях се мярна нещо от миналото…
Спомни си как срещна Франце в планината, дадоха й го точно тези планини, които сега идваха да й го отнемат, както сама си представяше.
Кой знае дали някога щеше да се срещне с него, ако един ден заедно с приятелката си Ида не беше се заблудила в клековия лабиринт, покрил склона под Миговец. Тогава искаха да съкратят пътя към дома, защото слънцето клонеше на запад. Едва слезли от върха, те се спуснаха надолу по склона с надеждата, че ще излязат направо на пътя. Но стръмнината, отначало все още търпима, изведнъж започна рязко да води към клековите гъсталаци на около един изстрел разстояние по-надолу.
— Смело, Ида! Щом стигнем клека, ще е по-леко, ще видиш — утешаваше Яна приятелката си, която започваше вече да плаче. Надеждата й обаче не се оправда. В клековите гъсталаци беше наистина по-малко опасно, но затова пък по-неприятно. Скоро краката им бяха изподрани чак над коленете. А гъсталакът ставаше все по-непроходим, храстите — все по-гъсти и високи, та чак скриваха околността пред очите им. Тревогата на двете момичета се усилваше. Слънцето бе вече докоснало Липник и бавно залязваше зад скалата. Ида, по-неопитна, започна да плаче. Яна се мъчеше да я утеши, но скоро и тя се разплака. И в този миг, сякаш изникнал от земята, пред тях се появи ловец, млад и засмян.
— Защо плачете, момичета? Да не сте се заблудили?
— Ах, искахме да съкратим пътя и сега не можем да се оправим в този лабиринт. Моля ви, помогнете ни! — помоли го Яна развълнувана, докато Ида в същия миг заплака на глас, сигурно защото почувства облекчение — най-сетне видя човек и сега можеше да даде воля на насъбралия се страх.
— Да не сте ранена? — попита загрижено ловецът, щом чу разплаканата Ида. Но тя не можеше да му отговори поради голямата буца, заседнала в гърлото й. Кимаше отрицателно с глава и се мъчеше да се усмихне през сълзи.