Известно време Франце гледаше Яна и тя забеляза как в очите му свети странен огън.
— Стигнал е Лужница. Не може да е далеч. Ако бъдем предпазливи, скоро ще го видим.
При нейното настроение възторгът му й причиняваше болка. Само преди няколко мига дълбоко в себе си разбра, че не може да бъде всичко за него и това откритие сега се превърна в страх. Какво ще стане, ако е така? Ако съм му само в тежест? Характерът й беше такъв, че обичаше да преувеличава. Очите й за миг се замрежиха от сълзи. Бързо ги изтри с ръка, за да вижда добре пред себе си, тъй като теренът ставаше все по-стръмен.
„Не бива да му преча, за да не го лиша от удоволствието му“ — помисли тя и тихо, неуморно продължи да крачи след него.
Изкачиха се на скалистото възвишение, където точно срещу тях стърчаха двата великана: Пелиновец и Масонк. Единият на изток, другият на запад. Помежду им зееше див и запустял проход; от пропастта наоколо вееше хлад.
Високо, почти под върха Пелиновец, те стъпиха на скалата, по която водеше на север тясно изсечена пътека. По-нататък теренът се разширяваше, наподобявайки голям природен амфитеатър, затворен на изток от Червената канара и Чърнелските върхове, а на север — от варовиковите кули Шкофичи. Между тях и Масонк на юг имаше проход през една тясна тераса в посока към Големите пясъци.
— Гледай, трябва да стигнем при оня скален зъб, който скрива изгледа към Лужница. Стъпвай внимателно, за да не си навехнеш крака — зашепна Франце и веднага, без колебание, тръгна по скалата.
Пътеката наистина беше много стръмна, но не много опасна. През лятото по нея минаваха животни, пастири и алпинисти. Сега цялата беше покрита с лед. Това не пречеше на Франце да крачи бавно и сигурно по опасните скали.
У Яна не беше останало нищо от предишното упорство. Щом се заизкачва нагоре по скалата, от тъмните долини наоколо в лицето й задуха хлад. Дълбочината привлече погледа й и внезапно в нейната глава изплува лудата мисъл да се остави в студените обятия на пропастта и да сложи край на всичко… Франце ще бъде свободен. След нея ще остане само споменът, може би сладкият спомен за малката упорита Яна. Очите й отново се наляха със сълзи, а дълбочината я мамеше…
— Не, не! — отривисто стисна ръката на Франце, която обезпокоено се протегна към нея. Той точно тогава се обърна да види как стъпва след него и забеляза, че в очите й свети безумен пламък.
— Страх ли те е, Янка? Да се връщаме ли?
— Ах, не! Само малко се уплаших. Вече не е толкова страшно, остават още няколко крачки. Хвани ме за ръката, докато преминем, — отговори тя и чак сега усети колко топли бяха ръцете му. „Той винаги има топли ръце“ — мина през главата й заедно с приятното чувство за сигурност.
Пропастта с двете студени крила остана зад тях. Отново бяха в безопасност. Само при мисълта за страшното изкушение изведнъж й стана така студено, че се затресе с цялото си тяло.
— Студено ли ти е? — попита я той шепнешком.
— Не, само над пропастта не ми беше добре, но ми мина. Не съм свикнала на това — отвърна тихо и се опря на Франце. Погледна го и добродушното му, усмихнато лице изпълни сърцето й с тихо доволство. Сякаш слънце я стопли — не това истинското, което им се изпречи на път за скалата Пелиновец, но някакво друго слънце, чието име не знаеше.
— Внимавай да не откъртиш и срутиш някой камък! — напомни той и предпазливо тръгна близо до скалата под защитата на скалистия зъб, щръкнал от нея. Направи още няколко крачки и стигна до него. Внимателно загледа пред себе си и почти веднага се сгуши. Махна с ръка на Яна да се приближи. Тя дойде, приседна до лявата му ръка и отправи поглед нататък. Под пурпурната глава на Червената канара върху снежния килим, който покриваше долинката, забелязаха стадо диви кози. Вятърът беше навеял сняг от върховете и канарите, разположени наоколо.
— Не виждам там Стария. Кой знае къде се е запилял този дявол — съвсем тихичко продума Франце и й подаде бинокъла, а той с оптическия мерник загледа стадото и околността с надежда, че някъде ще се мерне негово височество Сивия господар.
Яна доближи бинокъла до очите си и в стъклото формата на животните, преди така мъглива, сега се измени в строго очертани силуети на кози, като че ли облечени в черни, сватбени одежди. Започна да брои: една, две, три, пет, десет, петнадесет, седемнадесет. Някои от козите бяха на заснежената поляна, други — малко по-високо на склона, където кротко пасяха.