Времето летеше незабелязано. Нямаше и половин час, откакто стояха под скалата, и вятърът започна да утихва. Снежинките вече не се въртяха пред тях в мъглива завеса, а започнаха чуден танц като същински бели пеперуди.
— Времето все пак ни помага. Виждаш ли, виелицата отмина. Сега ще гледаме да се върнем поне в долината, макар да ме е страх, че с лова вече приключихме!
— Ще вали ли още сняг?
— Не зная. Ако вятърът беше прогонил мъглата, веднага щях да ти кажа, но сега не виждам нищо. Но поне според вятъра изглежда, че мъглата ще изчезне.
От долината задуха по-силно и по тях отново изплуваха контурите на скалите. Мъглата се вдигна по-високо. Гъста и мръсна, тя обвиваше всички върхове наоколо и не можеше да се разбере мъгла ли е или тежък облак, от който се сипеха снежинки.
— Веднага трябва да тръгнем към долината. С дивите кози днес нямаме късмет — рече Франце, измъкна се от скривалището и се огледа наоколо.
Белият килим на пресния сняг не беше още достатъчно дебел, за да покрие напълно набраздената местност наоколо. Върху тази снежна белота ярко контрастираха черните храсти на клека и сивите камъни. Франце се огледа и изведнъж му се стори, че клековият храст помръдва. Вгледа се внимателно и разбра, че това не е храст, а козел.
— Дай ми бинокъла, бързо!
Яна му подаде бинокъла, но козелът, изглежда, беше забелязал движенията им, защото силно изврещя и с няколко скока се изгуби.
— Хей, да му се не види! Не ни върви! А беше точно Сивия!
Все още гледаше след него. Надяваше се, че ще се върне, ако не ги е подушил. И наистина, скоро го мярна отново — той се появи доста по-високо на скалата и с вирната глава задуши на всички страни.
— Дай ми пушката! Ще му стрелям в движение. Ако се приведа, ще ме прикрива балванът, който се издига ей там.
Яна му подаде пушката, а той й върна бинокъла. След това загледа мъжа си, който не откъсваше поглед от козела. Франце не гледаше къде стъпва, но с еднакви, много точни и тихи крачки тичаше напред. „Като козел“, мина й през главата, сякаш самият той се беше превърнал в неразделна част на планинския свят свързан с него, както всички диви създания, обитаващи тези висини. Отново я завладя същото сложно чувство, родило се тази сутрин в душата й — смесица от тихо покорство пред откритието, че тя е само частица от вселената, че сега е намерила себе си по пътя към това, от което преливаше сърцето й.
Франце наближи вече балвана, опря се на него и се прицели, но явно му се стори далеч, защото сне оръжието. Яна гледаше към козела. Тъй като не чу изстрел, тя отново обърна глава към Франце. Видя го скрит зад скалата да съблича якето си и да го обръща наопаки, така че черната подплата да е от външната страна. Закачи якето на приклада и леко го повдигна над главата си.
„Какво прави там?“ — помисли Яна и загледа с още по-голям интерес. Франце отново вдигна черното яке малко над скалата и леко го размърда насам-натам. Козелът трепна, вперил поглед в скалата, зад която се криеше Франце, и внезапно направи няколко скока напред.
— Аха, Франце иска да го надхитри! — спомни си Яна, че за нещо подобно бе чела или чувала някъде.
Това, което ставаше пред очите й, погълна цялото й внимание и тя забрави всичко останало. За нея съществуваше само Франце, скрит зад скалата, и едрият козел на самия връх на скалата с навъсеното небе над тях. Видя Франце, прилепнал към скалата, да се прицелва в големия козел. Пак погледна козела. Той още стоеше горд и недоверчив.
В същия миг животното се залюля, подскочи и падна. Едновременно се чу изстрел, чието продължително ехо заглъхна в безкрая. Козелът се търкулна в подножието и повече не мръдна. След него плъзнаха една след друга малки снежни лавини, които се сипеха от скалата по склона, сякаш искаха да покрият своя мъртъв господар.
Яна се изправи и тръгна към Франце, който вече я чакаше. Той мълчаливо взе раницата от ръцете й и я метна на гърба си. Канеше се да тръгне към убитото животно. Яна стоеше, без да мръдне, и го гледаше с усмивка. Той пристъпи към нея, притисна я до себе си и докосна устните й.
Франце метна козела на раменете си. От тежките оловни облаци, надвиснали над самата земя, започнаха да падат безброй снежинки.
Тръгнаха към долината. Зад тях остана само дирята, едва забележима в това широко пространство, и пътеката, по която се сипеше снегът. Следата бързо ще се заличи, ще се изгуби под чистата белота на снега. Ще остане само в двете сърца, ясна и неунищожима. Като спомен.