Стивън Кинг
Сиво вещество
През цялата седмица метеоролозите предвещаваха приближаване на буря от север; в четвъртък прогнозите им се сбъднаха: разрази се истинска виелица. В четири следобед снегът вече бе натрупал двайсетина сантиметра и продължаваше да вали. Обичайните посетители — пет-шест на брой — се бяха скупчили около печката в „Бухала“ на Хенри — единственото магазинче в тази част на Бангор, което работи двайсет и четири часа без прекъсване.
Бизнесът на Хенри не е особено преуспяващ — той разчита главно на момчетата от колежа, които купуват от него бира и вино — но все пак старият ни приятел успява да свърже двата края. Магазинчето му е истинско пристанище за нас — старите лентяи-пенсионери. Всеки ден идваме тук, разменяме клюки за това кой наш връстник е починал наскоро; цялата компания е на мнение, че краят на света наближава.
През този след обяд Хенри стоеше зад тезгяха, а Бил Пелъм, Бърти Конърс, Карл Литълфилд и моя милост, седяхме около печката. От време на време поглеждахме към прозореца — нито една кола не се движеше по „Охайо Стрийт“, а снегоринът едва успяваше да я разчисти. Вятърът навяваше преспи по уличното платно и го превръщаше в гръбнак на огромен динозавър.
През целия следобед в магазина влязоха само трима клиенти, включително слепия Еди. Еди е прехвърлил седемдесетте и не е напълно сляп, само дето не вижда добре и се препъва във всичко. Идва в магазина на Хенри веднъж, два пъти седмично, пъхва под палтото си един хляб и си излиза с победоносно изражение, сякаш ни се подиграва: „Така ви се пада, тъпи копелета, ето че пак ви измамих!“ Веднъж Бърти попита Хенри защо търпи това безобразие.
— Ще се опитам да ти обясня — рече нашият домакин.
— Преди няколко години Министерството на отбраната поиска двайсет милиона долара за създаването на някакъв свръхмодерен самолет. Накрая разходите по конструирането му възлязоха на седемдесет и пет милиона, а проклетата машина отказа да се вдигне във въздуха. Това се случи преди десет години, когато със слепия Еди бяхме по-млади. Аз гласувах за жената, одобрила този законопроект, а Еди — против нея. Оттогава му давам хляб безплатно.
Бърти озадачено го изгледа — явно не беше схванал връзката между провалилия се проект и хляба на слепия Еди — сетне се облегна назад в стола си и дълбоко се замисли.
Вратата отново се отвори и леденият вятър нахлу в магазина. Някакво момче прекрачи прага и изтупа снега от ботушите си. След миг го познах — беше синът на Ричи Гренъдайн; изглеждаше така, сякаш беше видял призрак. Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу, лицето му имаше пръстен цвят.
— Мистър Пармалий — обърна се момчето към Хенри, а изцъклените му очи се въртяха като сачмени лагери, — трябва да дойдете у нас. Моля ви, вземете бирата на татко и елате. Страхувам се да се върна там!
— Хей, я говори по-бавно! — възкликна Хенри, свали бялата си престилка и заобиколи тезгяха. — Какво се е случило? Навярно баща ти пак има запой?
Думите му ме подсетиха, че доста отдавна не съм виждал Ричи. Обикновено идваше всеки ден в магазина, за да си купи кашон от най-евтината бира. Беше едър, пълен човек, бузите му бяха провиснали, а раменете му приличаха на свински бутове. Ричи се наливаше с бира като смок, но докато работеше в дъскорезницата на Клифтън, никога не се напиваше.
После се случи нещо — камионетка с дърва се преобърнала върху него (поне така твърдеше Ричи) и той беше свободен като волна птичка. При това компанията, за която работеше, му отпусна пенсия — казваха, че е получил някаква травма на гръбнака. Във всеки случай Ричи адски напълня. Напоследък престана да се отбива в магазина, въпреки че синът му често идваше за обичайния кашон бира. Беше много симпатично хлапе. Хенри му даваше бирата, защото знаеше, че малкият изпълнява поръчка на баща си.
Напрегнах слуха си и дочух момчето да казва:
— Татко действително имаше запой, но бедата не е там. О, мистър Пармалий… у дома става нещо ужасно!
Хенри явно усети, че момчето ще се разплаче, затова побърза да извика:
— Карл, би ли ме заместил за момент?
— Разбира се.
— Хайде, Тими, ела с мен в склада и ми обясни какво става.
Той отведе момчето в съседната стая, а Карл заобиколи тезгяха и се настани на стола на собственика. Замълчахме. През стената чувахме гърления глас на Хенри, който обясняваше нещо, последван от пискливото гласче на Тими Гренъдайн. Изведнъж момчето се разплака; Бил Пелъм се изкашля и се залови да тъпче лулата си. Реших да се обадя:
— Не съм виждал Ричи от няколко месеца…
— Не си изгубил много — изръмжа Бил.