— По-добре излез, Ричи. — Той се прицели във вратата.
Настъпи зловеща тишина. Помислих си, че най-страшното е свършило, но внезапно вратата се отвори с трясък — толкова внезапно и с такъв замах, че се изду, преди да се удари в стената. Ричи застана на прага.
След миг двамата с Бърти се втурнахме надолу по стълбата, като взимахме по три-четири стъпала наведнъж. Изхвърчахме през вратата и, залитайки и падайки, хукнахме през снега.
Докато слизахме по стълбата дочухме как Хенри стреля три пъти — звукът отекна през празните коридори на изоставената, прокълната къща, като че избухваха гранати.
До края на живота си (независимо колко години са ми останали) не ще забравя онова, което видяхме миг преди да побегнем: огромна, сива, човекоподобна маса, която се тресеше като желе и оставяше слузеста диря след себе си.
Но това не беше най-страшното. Очите на чудовището бяха плоски, жълтеникави и жестоки като на звяр. При това не бяха две, а четири; в центъра между тях съзрях белезникава рязка, през която напираше пулсираща розова плът, като че бе разрез в корема на шопар.
Разбирате ли, чудовището се разделяше на две!
С Бърти се добрахме до магазина без да промълвим нито дума. Не бях сигурен какво се върти из главата му, но знаех какво се върти в моята: таблицата за умножение. Две по две е четири, четири по две — осем, осем по две — шестнайсет, шестнайсет по две…
Когато ни видяха, Карл и Бил Пелъм скочиха на крака и ни заразпитваха. Но ние мълчахме. Седнахме с лице към вратата и зачакахме Хенри да се появи. Бях стигнал до трийсет и две хиляди седемстотин шейсет и осем по две… Седяхме си на топличко, отпивахме от чашите с бира и се питахме кой от двамата ще се появи. Все още сме там… но никой не идва.
От сърце се надявам, че това ще бъде Хенри.