Джек Лондон
Сияйна зора
ЧАСТ ПЪРВА
Глава I
Тази вечер в „Тиволи“ беше тихо. Пет-шест мъже се бяха облегнали на бара, който се простираше по едната страна на широкото помещение, цялото построено от дялани греди. Двама от мъжете разискваха качествата на боровия чай и лимоновия сок като лекарства против скорбут. Те спореха с подтиснат вид, често спираха и изпадаха в мрачно мълчание. Другите едва ли ги забелязваха. До отсрещната стена бяха наредени масите за хазартни игри. Масата за барбут беше празна. Един-единствен човек играеше на масата за „фараон“. Дори топчето на рулетката не се въртеше, а крупието стоеше до зачервената, бумтяща печка и говореше с една млада тъмноока жена с приятно лице и фигура, позната от Джуно до Форт Юкон под името Девата. Трима мъже играеха покер, но играта им беше вяла, чиповете ниски и край тях нямаше никакви наблюдатели. В танцувалния салон в задната част на заведението три двойки унило танцуваха валс под звуците на една цигулка и едно пиано.
Съркъл Сити не бе обезлюдял, нито пък парите у хората се бяха свършили. Миньорите от Музхайд крийк и другите минни находища на запад се бяха прибрали, летният добив на злато беше добър и кесиите на мъжете бяха натежали от златен прах и едри късове злато. Клондайк още не беше открит, а пък и миньорите от Юкон още не бяха научили възможностите на дълбокото копаене и на използуването на огъня. През зимата никой не работеше и бяха свикнали да прекарват дългата полярна нощ в големите поселища от рода на Съркъл Сити. Времето минаваше бавно, кесиите им бяха добре напълнени, а единствените развлечения се предлагаха и кръчмите. Въпреки тона „Тиволи“ беше почти празен и Девата, застанала до печката, се прозя с отворена уста и каза на Чарли Бейтс:
— Ако до няколко минути не се случи нещо, ще отида да си легна. Какво става с този град? Да не би всички да са измрели?
Бейтс дори не се потруди да отговори, а намръщено продължи да свива цигара. Дан Макдоналд, един от първите кръчмари и комарджии по горната част на Юкон, собственик на „Тиволи“ с всичките му хазартни развлечения, прекоси унило големия салон и се присъедини към другите двама край печката.
— Да е умрял някой? — попита го Девата.
— Така изглежда — беше отговорът.
— Тогава целият град трябва да е измрял — заключи тя и отново се прозя.
Макдоналд се захили, кимна и отвори уста да каже нещо, но входната врата се отвори широко и в осветеното пространство се появи един мъж. С него нахлу струя мразовит въздух, превърна се в пара от топлината на стаята, завъртя се около колената му и продължи нататък, все по-тънка и по-тънка, за да свърши на десетина крачки от печката. Новодошлият свали сламената четка от пирона на вратата и изчетка снега от мокасините си и високите си вълнени навои. Той щеше да изглежда огромен, ако в същия момент към него не се бе приближил откъм бара, за да му стисне ръката, един още по огромен канадец.
— Здрасти, Дейлайт — поздрави го канадецът. — Дявол го взел, страшно се радвам, че те виждам!
— Здрасти, Луис! Кога си пристигнал? — отговори новодошлият. — Ела да пием по чашка и да разправиш на всички за Бон крийк. Ей, дявол да го вземе, дай да си стиснем отново ръцете! Къде е тоя, твоят съдружник? Той ми трябва.
Един друг златотърсач, също така огромен на ръст, се отдели от бара и дойде да се здрависа. Други такива великани като Хендерсън и Луис Французина — собственици на участък при Костената река, не биха се намерили в цялата област, и въпреки че бяха само с половин глава по-високи от новия гост, пред тях той се губеше напълно.
— Здравей, Олаф, точно ти ми трябваш — каза Дейлайт. — Утре е рожденият ми ден и искам да те съборя по гръб. Разбра ли? И тебе. Луис. Мога всички ВИ да съборя, ненапразно утре е рожденият ми ден. Ясно ли ви е? Да вървим да пием! Олаф, ей сега ще ти обясня всичко!
С идването на новия посетител сякаш някаква животворна струя се разля из кръчмата.
— Та това е Бърнинг Дейлайт1! — извика Девата. Тя първа го позна, когато той застана сред стаята.
Чарли Бейтс вече не се мръщеше, а Макдоналд побърза към бара, където се бяха настанили тримата приятели. Самото присъствие на новия гост веднага развесели и оживи всички. Келнерите се засуетиха, гласовете зазвучаха по-високо, разнесе се смях. Цигуларят погледна през отворената врата и каза на пианиста:
— Дошъл е Бърнинг Дейлайт. — И веднага музиката се засили, а танцуващите двойки като че ли се събудиха и с увлечение се развъртяха из салона. Всички знаеха, че щом се е появил Бърнинг Дейлайт, скуката веднага ще се изпари.