Той я обгърна с ръка и я привлече на коленете си. — Кажи ми, мъничката ми, сигурно ти липсват много неща в нашия живот в ранчото — музика, театър и така нататък! Никога ли не ти се е искало да напуснеш и да се върнеш в града?
Тревогата му бе толкова голяма, че не посмя да я погледне, а когато Диди поклати глава и се разсмя, той изпита истинско облекчение. Дейлайт забеляза, че смехът и си оставаше, както и едно време, момчешки.
— Слушай! — каза той с неочакван жар. — Да не си посмяла да отиваш към сипея, прели да съм го засадил и преди дърветата да са хванали корени! Много опасно е, а сега не мога да те загубя!
Той притегли устните и до своите и я целуна жадно и страстно.
— Колко си влюбен! — каза тя и гласът й показа колко се гордееше и със своя мъж, и със себе си.
— Погледни, Диди! — Той освободи едната си ръка от прегръдката и с огромен замах показа към долината и планините зад нея. — Лунната долина, хубаво име, хубаво име! Знаеш ли, като гледам всичко това и мисля за тебе и за всичко, което ти значиш за мене, усещам една особена болка в гърлото си и чувствам в сърцето си неща, за които не мога да намеря думи, и тогава почти започвам да разбирам Броунинг и всичките онези наперени поети! Погледни планината Худ точно там, където я огрява слънцето! Там, в тази гънка открихме изворчето.
— Това беше вечерта, когато не издои кравите до десет часа! — Тя се засмя. — А ако ме задържиш още малко тука, вечерята ще закъснее както онази вечер.
И двамата станаха от пейката. Дейлайт взе ведрото за мляко от гвоздея на вратата. Той спря още малко, за да погледа долината.
— Чудесно е! — каза той.
— Чудесно е! — повтори като ехо тя и радостно се засмя — засмя се на него, на себе си и на целия свят и влезе в кухнята.
А Дейлайт, също като стареца, когото бе срещнал някога, пое надолу по хълма с ведро в ръка през огнената светлина на залеза.