Дейлайт се обърна е гръб към бара, огледа кръчмата и забеляза до печката жената, която го гледаше с радостно очакване.
— Здравей, Дево, здравей, мила! — извика той. — Привет, Чарли! Какво става с вас? Защо сте унили! Един ковчег струва само три унции! Елате насам да му пийнем, Ей, вие, покойници! Елате насам, избирайте си отрова по вкус. Всички, елате всички насам. Днешният ден е мой, цяла нощ ще гуляя! Утре навършвам тридесет години — значи, прощавай младост! А днеска здравата ще гуляем! Какво ще кажете? Приемате ли? Идвайте насам тогава, идвайте насам!
— Почакай за минутка, Дейвис! — извика той към играча на „фараон“, който беше вече станал от масата. — Хвърли картите, да видим кой ще плаща черпнята; дали аз тебе ще черпя или ти всички нас?
Той извади тежка торбичка със златен пясък и я хвърли на масата.
— Петдесет — обяви той.
Дейвис раздаде две карти. Спечели Дейлайт. Дейвис записа сумата на листче хартия, а човекът при везните отмери златен пясък за петдесет долара и го изсипа в торбичката на печелившия, В съседния салон звуците на валса замлъкнаха и трите двойки, придружени от цигуларя и пианиста, се отправиха към бара.
— Идвайте, идвайте насам! — ги посрещна Бърнинг Дейлайт. — Поръчвайте си кой, каквото иска! Тази вечер е моя! Използвайте случая, такова нещо рядко се случва. Идвайте всички, сиваши, лососини! Казвам ви, че тази вечер с моя…
— Тъжна вечер, само вълците вият! — прекъсна го Чарли Бейтс.
— Вярно, приятели — весело подхвана Дейлайт. — Тази вечер е моя, а аз съм стар вълк. Слушайте!
И той зави глухо, протяжно, както вие вълк единак, а Девата потръпна и запуши уши с тънките си пръсти. След минута тя вече се въртеше в обятията му из съседната стая, заедно с трите други двойки, а цигуларят и пианистът вдъхновено свиреха някакъв вирджински кадрил. Все по-бързо се въртяха обутите в мокасини крака и скоро всички бяха обхванати от бурно веселие. Център на веселието беше Бърнинг Дейлайт. Неговото настроение, остротите и шегите му разсяха скуката, която бе царувала в кръчмата до неговото идване.
Като че ли и самият въздух се промени, зарази се от изключителната му жизненост. Посетителите, които идваха от улицата, веднага усещаха нещо извънредно, а в отговор на въпросите им келнерите кимаха към съседната стая и многозначително казваха: „Бърнинг Дейлайт празнува.“ Мъжете влизаха, оставаха и не даваха покой на барманите. Комарджиите се раздвижиха и скоро масите бяха вече пълни, а тракането на чиповете и бръмченето на рулетката монотонно и властно се надигаха над смесицата от груби мъжки гласове, ругатни и силен смях.
Малко хора познаваха Елам Харниш под друго име освен Бърнинг Дейлайт, името, което му бе дадено отдавна, в дните на първите заселници, заради навика му сутрин да измъква приятелите си изпод одеялата с натякването, че зората вече сияе. Сред пионерите на дивата и далечна арктическа област, където всички бяха пионери, той беше признат за един от най-старите.
Хора като Ал Майо и Джек Маккуесчън бяха дошли по-отдавна; но те бяха дошли от изток през Скалистите планини от местата около Хъдзъновия залив. Той бе един от първите, които минаха през проходите Чилкут и Чилкет. Преди дванадесет години, през пролетта на 1883, едва осемнадесетгодишен, той бе прекосил Чилкут с петима другари. Есента беше преминал обратно прохода само с един от тях. Четиримата бяха загинали при нещастни случаи сред огромната, студена и непозната пустош. И оттогава в течение на дванадесет години Елам Харниш продължаваше да търси злато сред сенките на Полярния кръг.
Никой не бе търсил така упорито и издръжливо. Той беше отрасъл заедно със самата страна. Не познаваше други земи. Цивилизацията беше за него като сън от някакъв предишен живот. Пионерски поселища като Форти Майл и Съркъл Сити му се струваха столици. Не само че бе отрасъл със самата страна, но колкото и примитивна да беше, той бе помогнал за изграждането и. Беше участвал в създаването на историята и географията и тези, които дойдоха след него, писаха за неговите преходи и нанасяха на карти пътеките, направени от неговите стъпки.
Героите обикновено не величаят другите герои; но сред обитателите на тази млада страна, въпреки че беше млад, Дейлайт бе считан за старши. По време той бе дошъл преди тях. По подвизи нямаше равен на себе си. По издръжливост признаваха, че би могъл да умори и най здравите. Освен това считаха го за храбър, справедлив и честен.
Във всички страни, където животът не се цени скъпо и се смята за хазартна игра, на която безгрижно се играе, мъжете почти автоматично търсят забавление и отмора в хазарта. По Юкон те залагаха живота си за злато и тези, които успяваха да измъкнат златото от земята, играеха с него помежду си на комар. Елам Харниш не беше изключение. Беше мъжествен и инстинктът му да участвува в играта на живота беше твърде силен. Неговата среда бе определила под каква форма да участва в тази игра. Той беше роден в една ферма сред Айова, а баща му бе емигрирал в Източен Орегон, страна на миньори, в която беше протекло детството на Елам. Той познаваше само големите рискове и големите залози. Дързостта и издръжливостта играеха известна роля в играта, но картите се раздаваха от великия бог — късмета. Честната работа за сигурни, но малки доходи не влизаше в сметките. Истинският мъж играеше на едро. Той винаги рискуваше всичко и ако не получеше всичко, значи, беше загубил. Така в течение на дванадесет години Елам Харниш губеше. Вярно е, че миналото лято бе измъкнал двадесет хиляди долара от Музхайд крийк и това, което бе останало под земята в участъка му, струваше други двадесет хиляди. Но както сам той се изразяваше, това значеше само да си получиш обратно собствената миза. Беше заложил дванадесет години от живота си, а за такъв залог и четиридесет хиляди бяха твърде малка печалба — цената на една чашка и един танц в „Тиволи“, прекарването на зимата в Съркъл Сити и снабдяването с всичко необходимо за следващата година.