Хората на Юкон бяха променили старата поговорка и сега тя гласеше: „Мъчно дошло, лесно отишло“.
След като свърши танца, Елам Харниш покани всички в кръчмата да пият отново. Една чаша струваше един долар, златото вървеше по шестнадесет долара унция2; в кръчмата имаше тридесет души, които приеха поканата, и след всеки танц Елам черпеше всички посетители. Това беше неговата нощ и никому не беше позволено да плаща за каквото и да било. Сам Елам Харниш пиеше умерено. Уискито не значеше нищо за него. Беше твърде жизнерадостен и здрав, с нормално тяло и нормален разум, така че нямаше наклонност да робува на алкохола. Беше прекарвал с месеци по пътеките и реките, без да пие нещо по-силно от кафе, а веднъж в течение на цяла година не бе пил дори и кафе. Но той обичаше близостта на хората и тъй като единственото развлечение по Юкон беше кръчмата, по този начин той изразяваше благоразположението си. Така правеха мъжете по време на детството му из миньорските поселища на запад. Намираше, че това е най-подходящият начин да се прояви сред обществото. Друг начин не познаваше.
Външността му беше представителна, въпреки че дрехите му бяха като на другите мъже в „Тиволи“. Краката му бяха обути в меки, кафяви мокасини от еленова кожа, изпъстрена с индийска везба от мъниста. Панталоните му бяха работни, а палтото ушито от одеяло. Отстрани висяха дълбоки кожени ръкавици с един пръст, подплатени с вълна. По юконски обичай те бяха свързани с кожена ремъчка, която висеше зад врата му. На главата си имаше кожен калпак, чиито наушници бяха дигнати, а връзките им свободно висяха. Слабото му леко издължено лице, с малко хлътнали бузи, изглеждаше почти като лице на индианец. Загорялата кожа и черните очи засилваха това впечатление, въпреки че и загарът на кожата, и самите очи издаваха белия човек. Изглеждаше по-стар от тридесетте си години, но понеже беше гладко избръснат и нямаше бръчки, изражението му все пак беше момчешко. Представата за по-зряла възраст идваше от други, трудно забележими следи. От по-дълбоките преживявания на човека, от това, което беше изтърпял и преживял, а то бе много повече от опита на обикновените хора. Беше живял първобитен и напрегнат живот и нещо от този живот припламваше в очите, таеше се в гласа, постоянно трептеше на устните.
Самите му устни бяха тънки и се затваряха плътно над равните му бели зъби. Но твърдостта им се смекчаваше от леката извивка нагоре в ъглите на устата. Тази извивка придаваше доброта на изражението му, също както малките бръчици в ъглите на очите му придаваха веселост. Тези черти смекчаваха суровия му вид, който в противен случай би бил жесток и груб. Носът му беше тънък, с правилни ноздри, деликатен и по размери подхождаше на лицето; а пък високото му, макар и тясно чело беше чудесно заоблено и симетрично. На индианската му външност подхождаше и косата — съвсем права и черна, с блясък, който издаваше само добро здраве.
— Бърнинг Дейлайт сияе и на свещ — засмя се Дан Макдоналд, когато откъм танцуващите се чуха възклицания и смях.
— Само той може така да прави, а, Луис? — каза Олаф Хендерсън.
— Да, по дяволите! Наистина само той! — каза Луис Французина. — Това момче е златно…
— А когато при второто пришествие всемогъщият бог промива душата на Дейлайт — прекъсна го Макдоналд, — той ще трябва да сипе и малко чакъл в коритото за промиване!…