Той се опря само с тежестта си на нейното дърпане и каза:
— Нещо ми се ще да ви поразмърдам!
Отново усети дръпване за ръката. Тя се мъчеше да го овърже във връзките на престилката си. За част от секундата той се превърна в дивак, в него се надигна страх и желание за убийство. За това неизмеримо малко време той се превърна в изплашен тигър, обзет от ярост и ужас, след като е подушил капана. Ако беше, само дивак, той или щеше да избяга, или щеше да скочи отгоре й и да я унищожи. Но в същия миг в него се прояви дисциплината, натрупана в течение на много поколения, благодарение на която човек бе станал обществено животно, макар и не съвършено. Тактът и любезността победиха, той се усмихна с очи в очите на Девата и каза:
— Върви и намери нещо за хапване! Аз не съм гладен. По-късно пак ще танцуваме. Нощта едва започва. Върви, мила!
Пусна рамото й и игриво я побутна, като в същото време се извърна към играчите на покер.
— Ако играете на свободен реланс, ще се включа и аз.
— Релансът е в размер на пода — каза Джек Керне.
— Не, напълно свободен!
Играчите се спогледаха един друг и Кърнс съобщи:
— Добре, напълно свободен!
Елам Харниш седна на свободния стол и започна да вади торбичката си със злато. Девата се понацупи за миг, след това последва другите танцьори.
— Ще ти донеса един сандвич, Дейлайт — извика тя през рамо.
Той кимна. Тя му се усмихваше опрощаващо. Беше успял да избегне връзките на престилката и, без да нарани жестоко нейните чувства.
— Хайде да играем с писани маркери — предложи той. — Чиповете само затрупват масата… Ако сте съгласни?
— Нямам нищо против — отговори Хел Кембъл. — Чиповете ще бъдат по петстотин.
— Моите също — отговори Харниш, а другите също определиха стойността на собствените си маркери. Луис французина, най-скромен от всички, оцени своите по сто долара всеки.
По това време в Аляска нямаше нито мошеници, нито професионални картоиграчи. Играеше се честно и мъжете си имаха доверие един на друг. Думата на един мъж струваше колкото златото в кесията му. Маркерът беше плосък, продълговат бронзов чип, който струваше може би един цент. Но когато играчът заложеше маркера в играта и обявеше, че струва петстотин долара, той биваше приет на стойност петстотин долара. Който и да го спечелеше, знаеше, че човекът, който го е заложил, ще си го вземе обратно срещу златен прах за петстотин долара, претеглен на везните. Тъй като маркерите бяха с различни цветове, не беше никак трудно да се познае чии са. В тези ранни дни по Юкон никой даже и не помисляше да играе със злато на масата. Човек отговаряше за загубите си в с всичко, което притежаваше, независимо къде се намират имуществата му и какъв е техният характер.
Харниш тегли карта и на него се падна да раздава. Това беше добро предзнаменование и докато бъркаше картите той викна на барманите да приготвят напитки за всички посетители на кръчмата. Той даде първата карта на Дан Макдоналд, който бе седнал от лявата му страна, и викна:
— Наблегнете до земята всички, малемути, хъски и сиваши! Напрегнете се и стъпвайте здраво! Стегнете мускули! Теглете с цялата си тежест хамутите, та да си скъсате жилите! Хууп ла! Йоу! Тръгваме за Хелън Брекфъст! И ще ви кажа направо, че ще има стръмни баири и здраво тичане тази нощ, преди да стигнем до хубавицата. И някой ще се поочука… здравата.
След като веднъж бе почнала, играта беше тиха и почти нямаше разговори, макар че около играчите цареше невъобразим шум. Елам Харниш беше запалил искрата. Все повече и повече златотърсачи влизаха и оставаха в „Тиволи“. Когато Бърнинг Дейлайт започваше да се весели, никой не искаше да бъде настрана. Дансингът беше пълен. Поради недостига на жени много от мъжете завързваха на ръката си носна кърпа и танцуваха вместо дами с другите мъже. Всички маси за хазартни игри бяха препълнени; гласовете на мъжете, които говореха, опрени на дългия бар и струпани около печката, се съпровождаха от постоянното тракане на чиповете и острия, ту надигащ се, ту спадащ шум на рулетката. Всичкият необходим материал за една разгулна юконска вечер беше налице и се размесваше.
При покера нямаше големи удари и щастието се усмихваше ту на един, ту на друг. Затова играта се водеше на високи ставки, с ниски карти и игрите бяха къси. Един флош на Луис Французина му донесе под от пет хиляди срещу тройките на Кембъл и Кърнс. Един под от осемстотин бе спечелен при сваляне на картите от чифт седмици. А веднъж Харниш плати на Кърнс две хиляди долара и го хвана в блъф. Когато Кърнс свали картите си, имаше флош манке, а картите на Харниш показваха, че той бе имал куража да плати на чифт десетки.