— Дал съм девет хиляди, преди да се теглят карти, след това платих и дигнах общо единадесет хиляди; това прави с новите десет тридесет хиляди. Мога само да дам и тези десет хиляди. — Той се наведе напред и погледна Кърнс. — Плащам ти и десетте хиляди!
— Можеш да дигаш, ако искаш — отвърна Кърнс. — Кучетата ти струват пет хиляди.
— Нито едно куче. Можете да спечелите всичкия ми златен пясък и целия ми парцел, но нито едно от кучетата. Само плащам!
Макдоналд дълго обмисля. Всички затаиха дъх. Лицата на зрителите останаха напрегнати. Дори никой не премести тежестта на тялото си от единия крак на другия. Настъпи благоговейна тишина. Чуваше се само бумтенето на огромната печка и отвън, заглушено от стените, виенето на кучето. Такива големи суми не се разиграваха всяка вечер по Юкон, а и това беше рекорд в историята на страната. Кръчмарят накрая проговори:
— Ако някой друг спечели, ще трябва да ипотекирам „Тиволи“.
Двамата играчи кимнаха в знак на съгласие.
— Тогава и аз плащам.
Макдоналд прибави бележка за пет хиляди.
Никой не поиска пода и никой не каза какви карти има. Едновременно и мълчаливо те отвориха картите си на масата, а зрителите се надигнаха на пръсти и протегнаха вратове. Дейлайт имаше четири дами с ас; Макдоналд четири валета с ас; Кърнс — четири попа с тройка. Кърнс протегна треперещата си ръка напред и със загребващо движение придърпа пода към себе си.
Дейлайт взе аса от картите си, подхвърли го до аса на Макдоналд и каза:
— Това ми даваше кураж през цялото време. Мак. Знаех си, че само попове могат да ме бият, а ето че той ги събрал!
— Ти какво имаше? — попита той с интерес, като се обърна към Кембъл.
— Кент флош манке, отворен от двата края! Хубава карта за началото на играта!
— Разбира се! Би могъл да направиш кента, флош или кент флош.
— Така мислех и аз — тъжно отговори Кембъл. — Шест хиляди дадох, преди да се откажа.
— Де да бяхте теглили всички карти! — засмя се Дейлайт. — Тогава нямаше да ми дойде четвъртата дама. Сега ми остава да поема пощата на Били Роулинс и да тръгвам за Днеа. Колко е плячката. Джек?
Кърнс се опита да пресметне пода, но беше твърде развълнуван. Дейлайт го претегли към себе си през масата, раздели със сигурни ръце маркерите от полиците и с ясно съзнание събра сумата.
— Сто двадесет и седем хиляди — съобщи той. — Сега можеш да продадеш всичко, Джек, и да се отправиш дома!
Печелившият се усмихна и кимна с глава, но изглежда, че не можеше да говори.
— Бих почерпил по чаша — каза Макдоналд, — само че заведението вече не е мое.
— Твое е — отговори Кърнс, като най-напред овлажни с език устните си. — Полицата ти е безсрочна. А пиенето е от мен.
— Казвайте всички кой каква отрова иска — печелившият плаша! — извика високо Дейлайт на всички около себе си, после стана от стола и хвана Девата за ръка. — Хайде, танцьорите, елате да танцуваме. Нощта е млада, а на сутринта ме чака баирът на Хелън Брекфъст и пощата. Хей, Роулинс, ела тук — наемам се по оня същия договор и тръгвам в девет часа сутринта за солената вода, разбираш ли? Хайде, идвайте всички! Къде е цигуларят?
Глава III
Това беше нощта на Дейлайт. Той бе център на веселбата; веселието му бе неукротимо и заразително. Той беше навсякъде и по този начин увеличаваше възбудата. Колкото и голяма лудория да намислеше, всички я подхващаха, с изключение на понапилите се, които си пееха неразбрано настрана. Въпреки това нямаше никакви скандали, защото се знаеше по Юкон, че когато Бърнинг Дейлайт се весели, гневът и злото са забранени. През неговите нощи на веселие мъжете не смееха да се карат. В миналото се бяха случвали подобни работи и тогава мъжете разбираха какво е истински гняв и биваха укротени от Бърнинг Дейлайт, така както само той можеше да укротява мъже. През неговите нощи мъжете трябваше да бъдат щастливи и да се смеят или да си вървят в къщи.
Дейлайт беше неуморим. Между танците плати на Кърнс двадесетте хиляди в златен прах и му прехвърли участъка си в Музхайд. По същия начин той уреди поемането на пощата от Били Роулинс и се подготви за тръгване. Изпрати някого да издири Кама, неговия водач на кучета — индианец от племето тананау, изоставил дом и племе в служба на белите пришълци. Висок, строен и мускулест, Кама влезе в „Тиволи“, облечен в кожи, най-добрият представител на своята първобитна раса, сам той все още първобитен. Докато Дейлайт му даваше нареждания, индианецът не обърна никакво внимание на шума, който веселящите се дигаха около него.
— Хм! — каза Кама, като изброяваше на пръсти поръченията. — Да взема онези писма от Роулинс. Да ги натоваря на шейната. Храна до Селкирк — мислиш ли, че ще има достатъчно храна за кучетата в Селкирк?