– Не обичам да говоря с хората.
– Аз ще говоря. Моля ви. Почти не съм спала и последните дни бяха ужасни, така че наистина ще съм ви много благодарна, ако се съгласите.
Той присви очи, сключвайки рошавите си сиви вежди.
– Добре, но без весели истории.
– Обещавам.
Много скоро двамата се настаниха зад една от масите в кафенето на Уестърн Авеню със стени, боядисани в пурпурно, и изтъркан дървен под. Пайпър не му зададе никакви въпроси, не попита дори за името му и определено не се поинтересува защо той има навика да се разхожда около Линкълн Скуеър, нахлузил на главата си спортни атрибути, носени от феновете на различни отбори. Вместо това му разказа за Бърни.
– И тази жена мисли, че аз съм мъртвият ѝ съпруг? – полита мъжът, след като тя свърши. – Струва ми се пълно куку.
– Бърни е ексцентрична, но не е луда. Просто много тъгува за съпруга си.
Той потри брадичка, килвайки на една страна викингския шлем с рогата.
– Предполагам, че мога да го разбера. Миналата година загубих съпругата си.
– Съжалявам да го чуя.
– Трябваше повече да я ценя.
Пайпър залази неутрално изражение. Минутите се нижеха. Трябваше да приключи по-скоро този разговор, ако искаше да си вземе душ, преди да се появи в офиса на Диъдри.
– Изглежда, наистина сте голям футболен запалянко – поде тя по заобиколен път,
– По-скоро бейзболен. Фен съм на "Сокс". Едно хлапе може да напусне Саут Сайд, но Саут Сайд никога няма да го напусне.
– Разбирам – излъга тя и кимна към аксесоара на главата му.
– О, загрях. Вие говорите за това? – Той свали викингския шлем с рогата и го остави на масата между тях. – Нося подобни неща, за на не ме притесняват хората. Откакто Ели почина, не желая да разговарям с никого.
Пайпър започна да схваща картинката.
– Викингският шлем, кашкаваленият дунапренов резен… те държат хората настрана.
Той кимна доволно,
– Защото мислят, че съм луд.
– Както вие мислите, че Бърни е луда?
Мъжът се замисли над думите ѝ.
– Аз съм честен човек. Признавам, че имате право.
– Бихте ли желали да поговорите с Бърни? Тримата можем да се срещнем тук.
– Не обичам да говоря с хората – повтори той, в случай че тя не беше разбрала досега.
– Това не е проблем. Бърни обича да говори. От вас се иска единствено да кимате. Мисля, че тя има нужда да ви види, и да остави най-после Хауард да си отиде. Възрастният мъж се втренчи в чашата си.
– Трудно е да оставиш любимия човек да си отиде.
– Мога да си представя.
– Ще кажа, че това звучи интересно. Напоследък почти всичко е толкова отегчително. Когато работех, беше различно.
Въпреки че беше казал, че не обича да говори, след като веднъж започна, мъжът не искаше да спре. Казваше се Уили Махони, кореняк от Чикаго, който работил в петролна компания до пенсионирането си. Съпругата му, с която били женени от четиресет и осем години, била като "запалителна свещ" – бликаща от енергия и идеи. Децата им били пораснали и живеели в друг щат. Той се чувствал самотен. Когато най-после свърши с историята си, Пайпър се беше сдобила с глоба за неправилно паркиране и бе изгубила всякакъв шанс за желания душ.
Подкара направо към Лейквю и взе Куп, който я чакаше на улицата, през четири къщи от неговата сграда. Картината как го отвеждат с белезници още прогаряше мозъка ѝ и трябваше да се вкопчи с все сили във волана, за да не се хвърли да го прегръща. За щастие, той беше във вкиснато настроение.
– Никак ме ми е приятно да се измъквам тайно от дома си.
– Предпочиташ да се присъединиш към онова медийно сборище в предния ти двор?
Той изръмжа нещо и намести с усилие едрата си фигура на пасажерската седалка на сонатата ѝ.
– За какво е всичко това и къде отиваме?
Тя пропусна и двата въпроса покрай ушите си.
– Благодаря ти за доверието,
– Откъде ти хрумна тази идея?
– Ти си тук, нали?
Едва. Очите му бяха кървясали, а брадата – набола. Пайпър искаше да го утеши – да го увери, че всичко ще е наред – ала той нямаше да го приеме.
– Надявам се, че си изглеждал по-добре, когато са те снимали в полицията.
Куп почти се усмихна.
– Ти нямаш милост.
Знаеше, че това е последното, което той искаше от нея.
– Ти също не изглеждаш във върхова форма – отбеляза той заядливо. – Всъщност...
– Имах два доста дълги дни, – Тя нагласи радиото на "Кис Еф Ем" и увеличи звука до дупка, за да сложи край на разговора. Пайпър изчака до отбивката към паркинга зад сградата, където се помещаваха офисите на "Джос Инвестмъпт Груп", за да поясни;
– Ще се срещнем с Диъдри.