Пайпър се опита да я успокои, а след това поговори с Джейда. Разговорът им ѝ вдъхна вяра, че момичето е добре.
– Мама ще ме води известно време на терапевт, за да се увери, че няма да откача или нещо подобно заради това, което се случи, но аз съм сигурна, че всичко ще е наред. И знаеш ли какво? След като полицаите си тръгнаха, мама каза, че ще ме заведе да хапнем палачинки, и след целия онзи ужас не бях достагъчно внимателна и Клара ме застреля. Официално съм мъртва.
– О, не! Наистина съжалявам.
– Знам. Мислех, че ще се разстроя повече, но няма проблем, защото ме отстрани Клара, а двете с нея се сприятелихме.
– Все пак след всичко, което се случи днес, това наистина е гадно.
– Аха, но тя наистина се чувства много кофти заради това, а се нуждае от парите повече от мен, затова ѝ казах, че всичко е наред, и утре ще излезем заедно и ще поработим върху проекта за секс трафика на деца. Най-хубавото в цялата работа е, че вече не се налага да нося онзи тъп пластмасов пистолет.
Лекарите не обърнаха внимание на протестите на Куп и настояха да остане в болницата за през нощта. Куп вече беше изритал Хийт, но явно очакваше, че Пайпър сама ще си тръгне, макар тя да нямаше намерение да ходи където и да било.
Санитарят, който трябваше да откара Куп от залата за спешна помощ във ВИП стаята, беше мило момче, но Пайпър не се отдели от количката, докато пътуваха нагоре с асансьора и продължиха по няколко дълги коридора. Куп мрънкаше вкиснато през цялото време не заради болката, а защото медицинският персонал не му позволяваше да ходи.
Пред стаята му се бяха струпали прекалено много хора, но на Пайпър такива не ѝ минаваха.
– Ако не сте неговият лекар или медицинска сестра, не бива да сте тук. Разотивайте се.
Господин Дружелюбие вдигна ръка от подлакътника на количката и ѝ се ухили дръзко,
– Оценявам загрижеността ти.
Адреналинът, който препускаше във вените ѝ, беше започнал да стихва, оставяйки я изтощена и угнетена. Тя искаше единствено да се махне, ала не можеше да го остави в болница, пъпна с хора, търсещи си извинение да се намъкнат в стаята му. Той имаше нужда от някого, който да стои на пост пред вратата, докато го изпишат, и когато дойде сестрата, за да премери жизнените му показатели, тя се обади на Джоуна по телефона и му разказа какво се беше случило.
Куп беше настанен в болничната версия на пентчаус – просторна стая с изглед към града. Когато Пайпър се върна в стаята след разговора с Джоуна, той беше вдигнал таблата на леглото и седеше полуизправен.
– Трябва да лежиш – порица го тя.
Куп я погледна странно, сякаш беше непозната, която се опитваше да идентифицира, но после се върна към обичайното си поведение.
– Я се стегни и престани ла се суетиш. Дори в гимназията съм получавал много по-лоши рани. Не мога да повярвам, че ще ме държат тук до утре.
– За твое добро е, – Младата жена му обърна гръб и се приближи към прозореца.
– Между другото, благодаря ти – промърмори той. – Благодарен съм ти, задето ме наглеждаш.
Не го каза недоволно и тя се запита колко ли му беше струвало да изрече тези думи. Как можа да си причини това? Как можа да се влюби в някой толкова различен?
– Аз съм тази, която ти е благодарна – отвърна Пайпър. – Ако не се беше върнал в апартамента., – Извърна се към него. – Защо го направи?
Той отпусна глава върху възглавницата.
– Исках да говоря с теб.
– Не можеше ли да почака до сутринта? – Тя обви ръце около себе си.
– Беше важно. – Пайпър го стрелна въпросително с поглед.
Челюстта му се стегна по познатия ѝ упорит начин.
– Надявах се да се успокоиш достатъчно, за да осъзнаеш, че цялата тази раздяла няма смисъл. Вместо това двамата трябва да се сближим още повече. Точно за това възнамерявах да говоря с теб на вечерята в сряда, малко преди ти да се паникьосаш. Да заживеем заедно. В моето жилище, а не в твоето.
Ножът се завъртя в гърдите ѝ.
– Защо да се пренасям да живея при теб?
Очите му се присвиха.
– Добре, че имам прекалено голямо его, защото, ако не беше такова, ти щеше да си го стъпкала. – Тя преглътна буцата, заседнала в гърлото ѝ, а той продължи: – Упорстваш без никаква причина. Да живеем заедно, е, чисто и просто, проява на здрав разум.
Нима той наистина беше убедил себе си за нещо по принцип толкова погрешно?
– Не разбирам защо го казваш.
– През тази седмица мислих доста за нас. – Лицето му бе възвърнало цвета си. – Погледни ме в очите и ми кажи, че това не е най-добрата връзка, която някога си имала, защото за мен е най-добрата.