– Защото мисли, че не приемам връзката ни на сериозно. – Куп не можеше да седи нито миг повече. Скочи от стола, после се престори, че намества щорите на прозорците зад него.
– Тя ли каза това? – попита Джейда.
– Не с толкова много думи, но… – Той се застави да отиде до малкия хладилник до библиотеката. – Пайпър има изключителен състезателен дух. Мисли, че и аз го имам.
Момичето се наведе напред като истински мини психиатър.
– А наистина ли е така?
– Не и спрямо нея. – Куп извади една кока-кола и я повдигна във въздуха. – Искаш ли една?
Джейда поклати глава.
– Ще се опиташ ли да си я върнеш?
– Аха.
– Не ми звучиш много убеден.
– Убеден съм.
– Не звучиш така.
Беше права. Той отвори кутията с кока-кола, макар че в момента нищо не му се пиеше.
– Тя не желае да разговаря с мен. Не отговаря на есемесите ми, нито си вдига телефона. – Куп не беше съвсем сигурен защо споделя всичко това с една тийнейджърка. Може би защото тя беше попитала, а никой друг не се бе осмелил.
– Трябва да отидеш до жилището ѝ и да почукаш на вратата ѝ – посъветва го Джейда. – Отседнала е в апартамента на приятелката си Амбър. Или… може да я причакаш до колата ѝ, а след това някак си да я притиснеш и да я накараш да те изслуша.
– Това става във филмите, но в реалния живот се нарича преследване. Искам да говоря с нея, а не да я подразня. Не искам да я вбеся още повече.
На вратата отново се почука.
– Изчезвай!
Въпреки това вратата се отвори. Този път беше Диъдри Джос. Налагаше се да бъде любезен, ако все още си спомняше как.
– Неподходящ момент? – попита тя.
– Извинявай, Диъдри. Помислих, че е Тони.
– Горкият Тони.
Куп се извърна към Джейда.
– Може по-късно да поговорим.
Момичето скочи от дивана.
– Добре, но не казвай на мама, че съм ти крещяла. Тя не иска нищо да те разстройва.
– Жалко, че не всички мислят така – промърмори той.
Диъдри затвори вратата след нея. Куп осъзна, че все още държи кутията с кола в ръка, и я протегна към нея.
– Искаш ли една?
– Не, благодаря. – Както винаги, гостенката му изглеждаше красива и елегантна, в изискан черен костюм. Никакви смачкани дънки или тениски с логото на "Беърс". Косата ѝ беше грижливо сресана – тъмна лъскава завеса вместо рошави къси кичури, стърчащи във всички посоки.
– Как е раната? – понита тя.
– Почти не я усещам. – Освен когато се движеше прекалено бързо. Тогава го болеше, но той не се оплакваше.
– Радвам се да го чуя. – Диъдри пристъпи по-навътре в помещението. – Не отговори на обажданията ми. – Изрече го без всякаква следа от обида или укор, само със съчувствие. Тя беше прекалено мила. Точно заради това Куп не можеше да се влюби в нея и Пайпър би трябвало да го познава достатъчно добре, за да го знае. – Чух се с адвоката на Ноа – продължи тя. – Той смята да сключи споразумение със съда, като се признае за виновен.
Куп остави кутията с кока-кола.
– Това ще опрости нещата.
– Отидох да се видя с Ноа, за да съм сигурна, че той разбира, че щом веднъж правосъдието приключи с него, ще трябва да си намери някое друго място за живеене. По-далеч от града. Предполагам, че ще изтича при мама. – Тя свали от рамото си дръжката на чантата си и седна на дивана. – Чувствам се като пълна идиотка. Знаех, че той има силно чувство за собственост, но след смъртта на Сам правеше живота ми много по-лесен и аз не обръщах внимание на това. Дойдох тук, за да се извиня, задето не бях по-проницателна спрямо него и неволно те накарах да преживееш всичко това.
– Всички изглупяваме понякога. – Особено той. Трябваше да говори с Пайпър. Трябваше да ѝ обясни какво бе почувствал, когато видя онова дуло, завряно в слепоочието ѝ, но тя не му позволяваше.
Диъдри го дари със сияйна усмивка.
– Утре ще получиш официално предложение от нас. Имам пълна вяра в далновидността ти и нямам търпение да те финансирам. Трябваше да се доверя на инстинкта си и да сключа тази сделка още преди седмици, но Ноа ме манипулираше.
Беше настъпил моментът да го заяви ясно и открито. Куп пъхна палец в джоба на дънките, после отново го извади.
– Напускам бизнеса, Диъдри. Продавам клуба. – Чувстваше се толкова добре, че най-после сложи картите на масата.
Този път не ѝ се удаде да запази безпристрастното си изражение на опитна бизнес дама.
– Но ти беше толкова въодушевен. Сигурен ли си за това? Какво се промени?
– Осъзнах го много бавно. – Толкова бавно, колкото можеше да се осъзнае нещо, което Пайпър Дъв му навираше в лицето упорито като булдозер. Но Пайпър беше права. Цялото задоволство, когато влизаше в клуба, бе изчезнало. "Спирала" беше страхотно място и той се наслаждаваше, докато го създаваше. Ала напоследък не изпитваше радост, а представата да прекара години от един клуб в друг беше изгубила своята привлекателност. – Харесваше ми предизвикателството, харесваше ми да изградя нещо от нулата, но се оказа, че това е всичко, което ми е харесвало. Мислех, че нощните клубове ще бъдат добър бизнес за мен, висок риск, висока награда, но съм грешал.