Пайпър не можеше да отмине това с лека ръка.
– Първия път, когато си видяла Уили, той е носел дунапренов кашкавален резен върху главата си.
– Истина е – съгласи се Уили, докато се настаняваха край масата. – Така хората ме избягват.
Бърни го погледна загрижено.
– Защо ще правиш подобно нещо? Хората се нуждаят един от друг.
– Това ми казват моите деца. Когато се обаждат, веднъж седмично, но не си правят труда да дойдат да ме видят.
– Ти си щастлив, че имаш деца. Двамата е Хауард не можахме, Хауард имаше ниска концентрация, ако разбираш какво имам предвид.
Уили кимна мъдро.
– Това е много лошо. Сигурно е било много тежко и за двама ви.
Бърни пусна чантата си на пода.
– И още как. Когато Хауард...
Пайпър скочи от стола.
– Трябва да проведа няколко разговора. – Нямаше никакви разговори за провеждане, но беше достатъчно потисната и без да слуша за ниската концентрация на сперматозоиди на Хауард.
Бърни ѝ махна разсеяно да си свърши работата, Пайпър се настани зад една от двете метални масички на тротоара, предвидени за по-топло време, а не за мрачния и мразовит ноемврийски ден, типичен за Чикаго. Ниските сиви облаци помрачаваха всякаква надежда зa слънце. Тя се запита колко ли време е нужно на един средностатистически човек да се съвземе от разбито сърце. Може би ако утроеше времето, щеше да добие представа след колко време тя самата ще се върне към нормалния си живот, защото сега всеки ден едва влачеше жалкото си същество, сякаш нащърбени, остри късчета от сърцето ѝ стърчаха от кожата.
Телефонът ѝ извъня.
– Пайпър, обажда се Анабел Чемпиън.
Жизнерадостният глас на Анабел я накара да се почувства малко по-добре. Анабел побъбри сърдечно няколко минути, преди да заговори по същество:
– Бих искала да се срещна с теб относно една работа, която да свършиш за мен. Компанията, която наех да проучва биографии и да прави проверки за криминално минало, е станала немарлива и aз искам ти да се заемеш с тази задача.
Само преди месец Пайпър щеше да изпадне в див възторг от предложението, но сега целият и ентусиазъм и всичките и умения сякаш се бяха изпарили, а старото ѝ Аз бе достигнало крайния си срок на годност.
Това не е бизнес за момиче – прошепна Дюк в ухото ѝ. –Трябваше да ми повярваш.
Дюк жестоко бе сгрешил. Нещастието ѝ нямаше нищо общо с това, че е жена, а единствено с погрешната ѝ увереност, че управлението на агенцията "Частни разследвания Дъв" е всичко, което искаше от живота.
Тя изтри длан в .тънките.
– Може ли по-късно да ти се обадя? Изключително съм благодарна, но аз… преосмислям някои неща.
– Искаш ли да ми разкажеш за това?
Анабел беше толкова пряма, толкова непредубедена, че Пайпър едва не ѝ изля душата си, но как би могла да я разбере една щастлива жена, с успешен бизнес и съпруг, който я обичаше?
Задоволи се с верен, но не толкова съкровен отговор:
– Оказа се, че следенето ме отегчава до смърт, освен това ненавиждам да казвам на жените, че техните съпрузи им изневеря ват.
– Разбираемо – рече Анабел съчувствено.
– Имам нужда да направя някои преоценки.
– За всички ни е добре от време на време да го правим. Да се отървем от това, което не ни е по сърце, и да създадем нещо ново, което ще се получи.
Прекрасен съвет, само дето Пайпър вече не знаеше кое ѝ е но сърце и кое не.
След разговора Пайпър влезе вътре, но Бърни я отпрати, заявявайки ѝ, че Уили щял да я откара у дома.
Пайпър му беше казала "не". А "не" означаваше "не", нали? Но Куп не можеше да спи. Постоянно забравяше да се храни. И започна да се взира с копнеж в бутилките с алкохол зад бара. Беше сигурен, че накрая тя ще отговори на някое от обажданията му или поне ще му напише есемес, но това не се случи. Не беше напреднал и на сантиметър с опитите да говори с нея, откакто преди седмица и един ден тя излезе от болничната му стая. Повече не можеше да издържа и се отправи към старата сграда, където живееше Пайпър, По пътя не спираше да си повтаря какво беше казал на Джейда за преследването, но опитът да проведе едни прост разговор с Пайпър против волята ѝ едва ли можеше да се смята за преследване, нали?
Така, че това навярно беше неясна ситуация с неустановени правила.
Мъжете, които живееха на долния стаж, вече го бяха пускали в сградата, но този път не реагираха на звъненето му, въпреки че зърна някакво движение зад предните им прозорци. След това опита с Дженифър Маклинш, но и там удари на камък. Натисна звънеца на госпожа Берковиц.
– Кой звъни? – разнесе се гласът на възрастната дама по домофона.