– Купър Греъм, госпожо. Бихте ли ме пуснали?
– Купър кой?
– Греъм. Купър Греъм. Може ли да натиснете бутона, за да вляза?
– Бих могла – поле старицата предпазливо, – но аз… и двете ми ръце са пострадали и не мога да го натисна.
Безсрамна лъжа. След като тя вече говореше по домофона,
– Опитайте с лакът – предложи той, насилвайки се да прояви търпение.
– Мъчи ме артрит.
Куп се замисли за миг.
– Ако се кача, навярно бихте могли да ме почерпите още малко от вашия фъдж? Никога не съм вкусвал нещо по-възхитително.
Възцари се продължителна пауза, последвана от дрезгав шепот.
– Тя няма да ми разреши. Предупреди всички ни да не ви пускаме. – Възрастната жена заряза шепненето, – Не е добре да се играят игрички с женското сърце. И това е всичко, което ще кажа по въпроса.
Домофонът изключи. Това го вбеси толкова силно, че той направи нещо, което се бе заклел никога да не прави. Застана на пост до колата ѝ, въпреки че това го караше да се чувства почти толкова низък, колкото бившия приятел на Кара – Ханк Маршъл. Но трябваше да говори с Пайпър, така че какъв избор имаше?
Стоя на студа близо два часа, преди тя най-после да се появи. Беше облечена в една от онези пухенки, предпочитани от жените в Чикаго. Отново беше атакувала косата си с ножицата и сега късите кичури потрепваха като меки пера.
Видя го веднага и се закова на място. Натика ръце в дълбоките джобове на пухенката.
– Остави ме на мира! – Тя се врътна на пети и закрачи право към сградата.
Куп беше бесен на себе си. Посланието ѝ беше съвсем ясно, а той го бе пренебрегнал. Имаше чувството, че спешно се нуждае от душ.
Подкара безцелно, нямайки представа какво да прави. Накрая се отправи към спортната зала, макар че лекарите не му бяха дали позволение да тренира. По пътя го спря едно ченге заради превишена скорост, но напълно очаквано не тръгна да го глобява, докато Куп не настоя. Пайпър беше права. Беше истински демон зад волана и трябваше да бъде държан отговорен за нарушаването на правилата.
Пайпър с пистолета, опрян в главата и... Картината беше застинала като кадър от филм. Точно в онзи момент мъглата най-после се беше разсеяла и умът му бе проумял това, което сърцето се опитваше да му каже от седмици: колко много обичаше Пайпър Дъв. Тя беше част от него. Неговият смях, неговата утеха.
Нещо повече от това. Тя беше неговата съвест, А също и неговото предизвикателство, но не по начина, по който тя вярваше. Да бъде с нея, го предизвикваше да бъде по-добър човек, да намери място на този свят, където повече нямаше да зависи от таблото с победния резултат. да отвори сърцето си за друг човек, да му се довери, че ще му помага да преодоляват заедно житейските трудности.
Но какво означаваше той за Пайпър? Благодарение на Дюк Дъв може би никога нямаше да узнае.
Пайпър му беше разказала достатъчно за детството си, за да се досети за останалото. За да угоди на Дюк, е била принудена да преглъща всички чувства, които са го дразнели. Баща ѝ я е наказвал заради сълзите и е награждавал стоицизма ѝ. Мисията му е била да формира от нея корав воин, достатъчно силен, за да оцелее в този жесток свят, убил майка ѝ, и наистина беше създал този вони. Но в същото време се беше опитал да я изолира от този свят, отказвайки да ѝ предостави бойното поле, което беше нейно по рождение.
Възпитанието на Куп беше толкова различно. Въпреки че баща му се бореше със собствените си демони, никога не бе карал Куп да се срамува от нормалните емоции, присъщи за всички деца.
Момчетата понякога трябва да плачат, синко. Добре е да излееш чувствата си.
Пайпър не беше познавала подобна емоционална толерантност, За да угоди на бащата, когото бе обичала, тя никога не е трябвало да показва слабост, мекушавост или уязвимост.
Куп толкова силно натисна спирачките, че една не го блъснаха отзад. Разбира се, че тя се страхуваше да говори с него. Пайпър не беше подготвена да бъде въвлечена в принудителен разговор, който неминуемо щеше да бъде емоционален – разговор, в който той на всяка цена щеше да каже това, което трябваше, и щеше да я накара да изрече всичко, което се криеше под целия ѝ привиден непукизъм.
Споменът за онзи пистолет… Хлипанията на Джейда… И Пайп, застинала там толкова безпомощно, с очи, приковани само в него, посланието – толкова ясно, като че ли го беше изрекла на глас.
Екипна работа
Гледката на Куп, застанал вчера до колата ѝ, беше унищожила микроскопичния прогрес, който бе постигнала, за да продължи напред с живота си, Висок и решителен, с онези големи умели ръце, отпуснати отстрани покрай тялото, и ноемврийското слънце, подчертаващо скулите му,… Главата ѝ се бе замаяла от копнеж, толкова болезнен, че заплашваше да подкоси коленете ѝ. Когато Джейда се обади, тя се взираше невиждащо през прозореца на кантората.