– Съгласна ли си? – попита Хийт.
Раменете ѝ увиснаха.
– Съгласна съм.
– Никога повече няма да се оплаквам от добитъка – измърмори той на път към изхода.
Излезе и вратата се хлопна зад гърба му.
Пайпър се изстреля през стаята, отвори отново вратата и изкрещя към паркинга:
– Надявам се да се задавиш с проклетите ти зеленчуци!
Хийт се извърна и вдигна палец, каквото и да означаваше това.
Пайпър крачеше към "Дейли Сентър" сякаш се бе запътила на мястото на екзекуцията си. Гневът беше за предпочитане пред паниката, която я бе сграбчила в ноктите си. Трябваше да се справи с това, като залази поне частица от достойнството си. Без значение колко много го обичаше, колко силно копнееше да се сгуши в прегръдките му, трябваше да бъде корава.
Скулптура на Пикасо, приличаща на извънземно същество, доминираше сред огромния площад пред трийсет и една етажната сграда на "Дейли Сентър". Лично Пикасо бе дарил скулптурата на града и след като творец от неговата величина беше направил подобен подарък, никой не би дръзнал да го върне. Докато Пайпър приближаваше, двете метални очи на скулптурата се блещеха кръвнишки насреща ѝ и тя им се ококори заканително. Агресията беше за предпочитане пред бягството.
Поривът на вятъра развяваше американското знаме и отмяташе назад дългите коси на жените. Закопчаният ѝ догоре суитшърт не беше достатъчно топъл за такъв студен и влажен ден. Трябваше да облече пухенката, но нямаше сили да помисли за това.
Куп вече беше там. Стоеше в сянката на статуята на Пикасо, свел глава. Никой от забързаните минувачи не го разпознаваше. За миг тя забрави да диша.
Той я видя, но не се запъти към нея. Вместо това изчака тя да се приближи към него. Носеше тъмен официален костюм, бяла риза и вратовръзка на червено райе. Пайпър спря на няколко крачки, достатъчно далеч, за да не се хвърли на врата му.
– Ти спечели – рече тя хладно, – Казвай каквото имаш да казваш и ме остави на мира.
Куп се взираше в нея, сякаш искаше да запомни лицето ѝ. Тя чакаше нещо дълбокомислено да излезе от устата му, но се излъга.
– Отдавна не сме се виждали. С какво се занимаваш напоследък? – попита той.
– Избягвам те. Това е работа на пълен работен ден.
Куп кимна, сякаш се съгласяваше с нея. Гледаше я толкова настойчиво, че Пайпър се принуди да извърне очи.
– Приключвай по-скоро с това, Куп. Защо изпрати онази акула, твоя агент, при мен?
– Трябваше да говоря с теб, а ти превърна това в мисия невъзможна.
Не биваше да се размеква пред него,
– Тук съм. Казвай каквото имаш да казваш.
– Може да не та хареса.
– В такъв случай навярно е по-добре да го запазиш за себе си.
– Не мога да го направя. Това е… – Той сведе рамене, за да се предпази от вятъра. – Тежко е, това е всичко.
Пайпър реши, че разбира какво иска да ѝ каже.
– Искаш да приключиш с това при твоите условия, не според моите, така че давай. Скъсай с мен. Ще се почувстваш по-добре, ако предложението за раздяла идва от теб, а аз ще го преживея.
– Не искам да късам с теб.
– Тогава какво искаш? – изкрещя тя. – Няма да се пренеса да живея при теб!
– Това го разбрах. – Двойката гълъби между тях изхвърча панически. – Знам, че не си достатъчно силна, за да признаеш чувствата си към мен, затова аз ще ти кажа какво изпитвам към теб.
Обвиняваше я, че е слаба. Никой не го бе правил и Пайпър се впусна в атака, запращайки собствените му думи обратно в лицето му.
– Ти вече го направи. Може би си малко влюбен в мен, не помниш ли?
– Казах го само, за да не те изплаша.
Думите му я объркаха.
– Нашите отношения те плашат – поде той – Така е от самото начало и ако ти бях казал истината, щеше да побегнеш. Все още можеш да го направиш, защото аз само гадая какво изпитваш към мен. Мога да чета мислите ти почти за всичко друго, но не и за това.
Тя изпита горчиво-сладко краткотрайно задоволство, че се бе защитила поне мъничко.
– Този разговор не ми е много ясен, но кога ли съм разбирала нещо, което ти и твоят агент двойник правите?
– Обичам те, Пайпър. Не съм малко влюбен в теб. Влюбен съм да уши.
Вятърът изпищя в ушите ѝ и стомахът ѝ се сви на топка.
Куп не помръдна. Не я докосна. Кичур коса перна бузата ѝ.
– Сигурно съм го чувствал отдавна – рече той тихо, – но не осъзнавах какво изпитвам, докато онова копеле не насочи пистолет към теб, и аз усетих, че гърдите ми експлодират.
Тя пъхна ръце в джобовете на суитшърта, не смееща да повярва, борейки се със съблазънта на надеждата.