– Това не е истина! – Беше абсолютната истина. Площадът се размаза пред очите ѝ, а ушите ѝ започнаха да звънят.
– Ти си не по-малко твърдоглава от мен. – Куп прокара кокалчетата на пръстите си по бузата ѝ. – Ето как аз виждам нещата: веднага щом станем законни съпрузи, двамата ще се успокоим достатъчно, за да измислим как да устроим брака си.
– Това е лудост! Никой не прави така.
– Несъмнено. Но обстоятелствата са необичайни и това е единственият работещ сценарий за нас.
– Това е напълно откачено!
– Вероятно за повечето кора. Но ние сме различни. И така, предполагам, че ти трябва да вземеш решението.
– Не е ли достатъчно, че казах, че те обичам? – Прозвуча по-скоро като ридание. – Ти си най-прекрасният мъж, когото съм познавала. Разтапям се само като чуя гласа ти. Но това не означава, че трябва да се оженим. Вече ти казах, че ще живея с теб, а сега ти ме насилваш да взема решение!
– Нещо подобно. – Пръстите му докоснаха косата ѝ. – Но се постави на мое място. Ако ти беше Купър, как щеше да постъпиш с Пайпър?
– Аз щях… аз щях… Въпросът е невъзможен.
– Само защото отговорът не ти харесва. – Той наклони главата към сградата зад тях. – Доколкото мие известно, вътре има канцелария, където се издават разрешителни за брак.
В този миг тя разбра.
– Ти си планирал всичко това, нали? Затова си искал да се срещнем тук. Не е случайно избрано мястото.
– Ще призная, че ми хрумна, но само като резервен план за спешен случай и изглежда, че в момента ситуацията е точно такава. – Той я хвана за лакътя и я повлече през площада към затревената площ пред сградата – Не се тревожи за нищо. Това е само лист хартия. Няма от какво да се страхуваш.
– Аз не се...
– Вдишай дълбоко няколко пъти. Това е всичко, което трябва да направиш. Аз ще се погрижа за всичко останало.
В този момент тя загуби разсъдъка си. Вместо да се запъне на пети и да се отскубне от него, тя покорно го последва, сякаш нямаше собствена воля. Не го поглеждаше, не му говореше, но и не побягна. Просто се остави на твърдоглавата му решителност.
Канцеларията за разрешителни се намираше на първия етаж – просторна зона, оградена със стъклени стени, с дълъг плот, върху който в редици бяха подредени компютри. Широкоплещест служител, стоящ зад елин от тях, зърна Куп секунди след като двамата влязоха и побърза да ги набута в кабината си.
Всичко беше като в мъгла. Чиновникът помоли за шофьорската ѝ книжка и Куп я извади от портфейла ѝ. Когато дойде време за подписа ѝ той насочи ръката ѝ към правилното място върху листа. И през цялото време Куп разтриваше гърба ѝ, сякаш успокояваше подплашено животно.
Стиснал разрешителното в ръка. Куп я поведе обратно навън. Когато стигнаха до площада, той повдигна брадичката ѝ с пръсти.
– Знам, че си разстроена. Още по-лошо е, че си изплашена, а тъй като страхът е нещо, с което не знаеш как да се справиш, трябва колкото може по-скоро да приключим с това. Аз ще се погрижа за всички подробности. Покани когото искаш. От теб се иска единствено да се появиш в жилището ми. В шест часа утре вечер.
– Утре? – Този тъничък, несигурен гласец не можеше да бъде нейният.
– Ако се нуждаеш от нещо дотогава, обади се на Хийт. Най-добре е той да се погрижи за теб.
– Но...
Лицето му стана сериозно, както никога досега.
– Нуждая се от солидно обвързване от твоя страна, Пайп. Аз съм силен за много неща, но не и когато става дума за теб. Затова оттук нататък всичко е в твои ръце, повече няма да те притискам. Доведох и двама ни до голлинията. Ти ще трябва да пренесеш топката.
Но утре? Не може ли… малко да го отложим?
– За колко време? Година? Пет години? Кога ще бъдеш достагъчно уверена, за да предприемеш тази стъпка?
Тя сведе поглед към краката си.
– Именно. Колкото по-дълго отлагаш, толкова по-трудно ще бъде за теб.
– Но утре?
- Аз не съм толкова корав като теб, скъпа. По-добре да приключим с това, за да спасим и двама ни от нещастието.
– Не мисля, че мога да го направя.
– Надявам се да грешиш, защото аз ти дадох честната си дума. Обещах, че ако днес разговаряш с мен, никога повече няма да се опитвам да контактувам с теб. – Куп сведе глава и когато отново я вдигна, тя видя в очите му толкова много мъка и страдание, че имаше чувството, сякаш виждаше собствените си болезнени чувства. – Това е всичко, което мога да сторя, Пайп – прошепна той. – Не мога да направя останалото вместо теб. Или ще дойдеш… или няма.
И това беше всичко. Той се отдалечи.